На гости при невролог

              

                Една ранна утрин подозрително прокраднах очи през полуотворената врата на един невролог. Оказа се жена, която щом зърна пребледнялото ми тебеширено лице смело ме покани да вляза:

-Заповядайте моля!  Влезте и седнете ако обичате!

Подчиних се, като устата ми единствено си позволи да отправи редовния сутрешен поздрав. Избрах скромен на вид стол, който изскърца пронизително притеснен от теглото ми, но въпреки това оцеля.

-Да видим сега…! –любопитства невроложката. –От какво се оплаквате?

-Трябва ли да съм честен? –отвърнах с въпрос, вместо с отговор аз.

-Да господине, бъдете откровен!

-Първо на първо, заплатата ми е много ниска и не ми стига да преживявам. Имам и неразбрана жена, която постоянно ми натяква, че съм мързелив. Според нея трябвало да се хвана на още една работа за да реша проблема с парите. А! Щях да забравя! Колегите ме тревожат с клюките си…

Тук невроложката, явно не издържа тирадата ми и ме прекъсна:

-Но аз ви попитах господине, как се чувствате! Изнервен ли сте?

-Спокоен съм! –отвърнах безапелационно уверен в казаното и втренчих немигащи откровени и чисти като езера сини очи.

-Да! Сега ще видим, дали казвате истината!? –осъмни се невроложката в думите ми казани искрено.

-Изправете се! Застанете мирно! –за миг изпитах чувството, че съм в казарма, но се подчиних.

-С помощта на показалеца на лявата си ръка, докоснете върха на носа! После направете същата процедура и с дясната.

Побързах да изпълня заповедта. Почесах указаното място, но с палеца, който немирно изскочи  напред преварил показалецът.

-Казах показалецът! –търпеливо невроложката ме светна за пръстите на ръката ми, които доскоро считах за мои, но в момента не бяха, защото изпълняваха чужда заповед.

-Добре! –констатира тя и пъхна пред вече зачервеното мое лице, подходящо за изтезание, готово за действие,медицинско чукче.

-Следете го с очи! –нареди ми тя и започна да го мести вляво. После рязко го завъртя вдясно и накрая за да ме притесни, го издигна над главата ми, която изплашена се изпоти, явно предчувствала удар по-лисото, който така и не последва.

Усетила напрежението в мен невроложката ме покани да изпробвам здравината на диванчето в кабинета и. Седнах омаломощен от преживяното вълнение. Тъкмо се опитвах да поема въздух облекчен, когато медицинското чукче влезе внезапно в действие.  Тропна  ме нагло под капачката на лявото коляно. Изненадано дясното реагира остро, като  кракът ми обут в обувка се опита да ритне невроложката. Видяла какво ли не, тя успешно избегна нападението и ме попита:

-Нарочно ли го направихте господине?

-Заболя ме…! –отвърнах вместо да отговоря на въпроса и опитвайки да се защитя.

-Стойте спокоен! –нареди ми отново тя.

-Ама аз съм спокоен! – опитах да кажа нещо, но отпочинало от създаденото в момента напрежение медицинско чукче, ме тропна отново. Този път наказа дясното ми коляно. Подготвен за удара му, не реагирах. Невроложката опита пак и установи, че изобщо не мърдам. Изглеждах като дърво сраснало се на диванчето.

-Интересно! –констатира тя видяла нещо в мен. Напълно сте здрав за петдесетте си години господине!

-Не съм! –отвърнах, провокирайки я. –Как ще съм здрав, като имам камъни в бъбреците?

-Виж това ще го установи колегата на ехографа. –каза ми докторката. -Иначе сте с железни нерви!

-Това го заех и преди да ме прегледате докторке! Нали Ви казах още в началото, че съм спокоен, а Вие като видяхте бялата ми коса решихте, че страдам от невроза.

Останала безмълвна при последната ми изплюта в защита тирада, невроложката, написа в картона ми, че съм клинично здрав. После като тикна химикал в ръката ми, нареди да се подпиша на указаното място.

Излязох отвън рухнал психически. Поех бавно към следващия кабинет, където ме чакаха съвсем спокойни, апарат за кръвно налягане и послушната слушалка на кардиолога, висяща мирно пред гърдите му.

В.СОФИН