Избягалото тротоарно право на пешеходеца!

            Добре помня времето, когато без препятствия и проблеми стигах  работа на време. Днес уви, това нещо вече се е променило. Мястото, което някога бе свободно за предвижване,  сега е заето…

Вървях  умислен рано една сутрин по-тротоара. Бързах за работа. Това обаче, никак не ми помогна, защото почти изцяло тротоарът бе обрасъл с коли.  Видове всякакви! То не щеш ли, опели, мерцедеси, рено, голфове, ауди, форд, та дори и съвсем стари останали от социалистическо време, москвичи, лади, волги и разбира се, трабанти.  На самия тротоар, на места растеше трева и всякакви бурени, които бяха намерили приют от асфалта, по който постоянно фучаха  различни автомобили. Тук там,  с късмет пред очите ми изпъкваше  разцъфнало цвете, което чисто и просто бе избягало от нечия частна градина на свобода и ми се усмихваше  с различно украсена отворена на показ, ароматна дреха.

Тъкмо  пропълзях с крака на тротоара и почти веднага се смъкнах на платното. Да но моята движеща  крайници дейност, ако наречем така предвижването ми сутрин за работа, взе че ядоса вечно бързащите шофьори, които не забравиха  да смутят душевното ми равновесие. Освен клаксона, техния помощник, те ползваха за улеснение срещу мен и добре обучен цветист език, научен в училище… Едва ли! По скоро в кръчмите, заведенията и кой знае къде, някъде по- тротоара… 

В ушите ми проникна нервен вик:

-Ей простак! Къде си тръгнал по-шосето бе?  Не виждаш ли, че то е за колите? –прозвуча  глас на индивид, който току що до мен изпробва спирачките на форда си.

-Спокойно бе човек! –чух се аз да отговарям. –Спокойно!  А тротоара?

-А, да бе! Добре, че ме светна! Тротоарът! По-него трябва да вървиш, а не на шосето! –кресна ми шофьорът на форда. След това, не забрави да се изхрачи пред мен и да ме благославя на майка. После рязко потегли забързан отново нанякъде. Със сигурност, не и на работа.

Ами аз? Какво да правя, като шосетата са за колите, а се оказваше, че и тротоарите също…!? От къде да мина, че да не преча на никого? Да летя ли? Не не мога. Уви! Нямам крила или още не са ми поникнали.

Закъснях за работа. Реших обаче на другия ден да бъда безкомпромисен.  Взех безапелационно мерки.  На обувките и на един чифт ръкавици залепих магнити за да се подготвя за трудния  за преодоляване терен.

Рано сутринта на другия ден раздвижих отново краката, уверен в силите си, че ще стигна навреме на работа. Тръгнах да изкачвам планините…  Не!!!  Колите ширнали разноцветната си плът по-тротоарите.  Ясно ми стана, че пътищата са за шофьорите. Значи ми остана придвижването по-превзетите  от треви, цветя, бурени и коли тротоари.  Те и без това, принадлежат на нас пешеходците. Със зор преодолях няколко сраснали се автомобила в места където времето бе успяло да изгълта тротоара правен по социалистическо време. След като прегазих, един трабант, вартбург и лада се натъкнах на опел, който протестира срещу ми със защитната си система против кражба.  Подминах го успешно въпреки протеста му за нарушаване на личните му права. Преплувах успешно пясък! Преминах през чакъл! Лошото стана когато впуснах крака в току що изсипан пресен бетон. Справих се, но бях нахокан от хората, които  се опитваха да оправят избягалия тротоар пред дома си.  На думите ми, че това е работа на общината, те ми казаха да си гледам работата. Та нали затова бях и тръгнал!? На работа.

Отърках се в друг автомобил, който пропищя уплашен от  ръцете ми. Явно бе помислил, че искам да го открадна. Точно тогава за беда покрай моето нещастно тяло, спря една полицейска кола. От нея излязоха двама все виждащи полицаи, които ме арестуваха.  Попитах ги:

-Защо?

-Има оплакване срещу  вас господине.

-Кой?

-Забелязали са вашето недостойно прихващане  на колите. Опитали сте се да отключите форд, да влезете взлом в една лада и дори сте счупили стъклото на един безпомощен трабант дремещ кротко на тротоара…

-Но господин полицай! Това не е вярно! –протестирах  уверен в правото си за тротоар, но това не ми помогна.  

Изправиха ме пред съдията с трима свидетели, явили се срещу мен. Явно бяха купени, защото ме осъдиха за нарушаване на обществения ред.

-Какъв ред бе? –ревнах аз ядосан донякъде. –Господин съдия, аз откъде да мина за работа? Не може по-шосето, не бива по тротоара… Къде?

-Има таксита.  Има също така и тролеи… Не липсват автобуси и трамваи. А за твое сведение вече работи и Метрото. Така че, драги нарушителю на обществения ред нямаш оправдание…!

-Да ама няма как да стигна да спирката? –опитах се аз да шикалкавя, но не ми се получи, защото съдията ми рече с благ глас, който не търпеше възражения:

-Ти не ме ли слушаш какво ти казвам?  Поръчваш си такси по-телефона и готово… Не ме ли чу?

-Чух! –отвърнах и тъкмо да отворя уста отново в протест, съдията безкомпромисно ме прекъсна:

-Тридесет дни обществено полезен труд в полза на обществото! –и след това удари чукчето, което намери чист, отзвук в главата ми.

-Да ама…? –опитах се да изблея още нещо, но съдията ми наложи глоба за обаждане, без неговото свято разрешение.

Така съвсем невинен според моето скромно разбиране, попаднах под ударите на закона, който бе категоричен, че частното имущество е неприкосновено.

Какво пък? Прави са магистратите. От къде накъде хора като мен, ще си позволяват да мачкат с крака колите на хората, дори и да са на тротоарите!? Нямаме право ние пешеходците да се мислим за всесилни.

След тридесетте дни обществено полезен труд в които ръцете ми успешно помогнаха в запълването на многобройните дупки цъфнали по-пътищата за да не се трошат колите на хората, бях освободен с пожелание да спазвам законите на републиката..

Защо не!? Купих си велосипед. Вярно не бе в първа младост. Не бе и във втора… Трета ръка. Останал от времето на Живков с гордото име Балкан. Изцяло нашенска изработка.

Едва успях да го подкарам, когато  бдящ полицай ме спря и ми каза:

-Глобявам те гражданино, защото караш без защитна  жилетка. Нямаш предпазна каска.  Вярно виждам, че имаш фар, но ти липсва динамо…

Тук не издържах и го прекъснах с жалното си блеене:

-Ами! Ами! Аз така го закупих, господин полицай! Не ме глобявайте, много Ви моляІ

Не ми се получи. И как да стане, когато живея, не уви живуркам в страна с приятното за ушите име Абсурдистан.

Какво да се прави?

„Ами бежанец!” –нашепна тогава съвестта в ушите ми.

Защо пък не!? Други от чужбина щом могат, значи и аз мога! –реших аз да мигрирам.

Опитах. Но уви ме заловиха на границата точно на браздата с някакви пакистанци.  От там направо ме вкараха в лагер. Опитах се да обясня на всеослушание че съм абсурдистанец, но не ми повярваха, а дори ми заявиха:

-Може и да знаеш езика ни, но това не те прави нашенец.-казаха ми  непоколебимо уверени в правотата си местни служители. Като се замислих, усетих че са прави. Как да ги разубедя, като дори документите си не бях успял да взема още от предишното задържане.

След кратко но интензивно умуване, служителите решиха, че съм от страна наречена Пакистан. Аз дори не знаех къде се намира на картата, но те бяха уверени. Качиха ме на самолета и ме изпратиха дето се вика по живо, по здраво… В Пакистан с новите документи взех и местно име Абдула, което прозвуча в ушите ми, като будала…. И май си е така, защото едни хора там ме вербуваха. Терористи!  Не бе, бомбаджии! Обещаха да ме върнат в Абсурдистан да си отмъстя…

Естествено не на хората, а на колите които се оказаха виновни за моето нерадостно положение. Оказа се, че съм имал право да крача по-тротоара, защото той приятели мои е само и единствено за ония, които са свикнали да ходят пеш.  А те не са малко, но и автомобилите също…  Те безнаказано заемат все повече места.  Вярно,не им се полагат по-закон. Въпреки това, колите прегазват, не само животни, но и всичко щъкащо и дишащо, по пътищата, по-настилките, които уж пазят такива като нас. Съвсем обикновени, бедни хора, търсещи правосъдие в една страна със странното, но съвсем подходящо за времето си име в което живуркаме а не живеем - Абсурдистан!

В.Софин