-Вие двамата кои
сте? – прозвуча зад нас с колегата ми Спас, любопитен глас на служител от „Ди
Ейч Ел”. Погледна озадачен в нашите, две невзрачни мъжки физиономии, които бяха
успели да нахълтат почти взлом в кабинет в който административният отдел
вършеше прилежно работата си. Видът на човека който ни попита, просто говореше
в лицата ни, че мястото ни, не е там, но внезапния отговор на колегата ми Спас
го остави без думи.
-Ние ли? Ние приятелю
сме хората, които ще монтират на столовете Ви подлакътници, за да не изпаднете
от тях по-време на дрямката, която неминуемо обхваща очите след обилен обяд!
Преди изумен
служителят да отвърне подобаващо и оспори нашето нахлуване в тяхната Светая Светих, Спас добави с усмивка.
-Хайде сега да Ви видя! Един по-един със столчетата след мен
долу в салона, където ще извършим монтажа!
След прозвучалата
категорично заповед от колегата ми, служителите безропотно смъкнаха на
указаното място столовете си.Единствено мрънкащия администратор, не издържа и
попита:
-Ама ние, къде ще седнем? Прави ли ще стоим?
-Нищо няма да Ви стане, ако постоите малко прави! –отвърна невъзмутим
колегата ми Спас и съвместно с моя милост,успяхме да преборим положението.
Извършили монтажа си тръгваме доволни, но се оказа, че не можем да излезем от
сградата. Вратата за навън се отваряше с бутон монтиран зад бюрото на
секретарката, която точно в този момент липсваше.
-Спокойно! Ще овладея положението! –зарадва ме колегата Спас и чевръсто седна от другата страна на
бюрото на стола и започна да търси устройството за отваряне на вратата. Тъкмо бе
успял да се справи с трудната за мен задача, когато секретарката внезапно се
появи и кресна на висок глас възмутено:
-Може ли да ви попитам, какво по-дяволите правите на
работното ми място?
-Ами...! Да видя, как е от другата страна! –отвърна непритеснен
от нищо колегата Спас и леко се изсули
от станалия съвсем горещ стол на разярената от нахалството му секретарка и пое
бавно в посока към отворената врата.
-Ама как може така? –почти проплака след нас ядно секретарката,
докато ни изпращаше разгневено с очи хвърлящи мълнии.
-Може, може! Ние не сме длъжни да стоим затворени. Все пак
сме родени свободни хора! –констатира Спас, засука черния си мустак и като
кимна с една последна усмивка за сбогом към момичето, заедно с мен напусна
куриерската фирма „Ди Ейч Ел Експрес България”.
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар