Любовта тихо
въздъхна изплашена. Тя не разбираше гневните чувства кипящи в душите на момчето
и момичето. Не можеше да проумее как така, до преди миг искряха лицата, сияеха
усмивки, прегръдки нежно се раздаваха и целувки страстно разменяха. Вместо тях
изпъкнаха начумерените им вкиснати физиономии, които мислеха, че живота е вечен
и има време за глупости.
И за какво все
пак!?
Може би, защото момчето
бе забравило за годишнината от първата среща. Не донесе дори цвете. Едно поне
пътьом, да бе отбрало. Нищо! Ръцете празни, готови да прегръщат. Лицето на
момичето, обляно в горчив, безцветен букет от сълзи, капещи унило долу на паркета. Разменени
гневни реплики. Изострено изскочили, ескалирали, катастрофално чувства. Обиди
разменени незаслужени. Мигове на щастие пропуснати.
Любовта въздъхна
унило, не чула думата: „ОБИЧАМ” и избяга изплашена през отворения прозорец на
стаята. Отлетя като бяло самотно облаче, като прибра и спомена. Щастливия спомен
за искрени чувства бушували в гърдите доскоро на двамата, момчето и момичето.
Отвън два гълъба,
единият бял, другият сив се спогледаха изненадано. Внезапно усетиха някакви
сили, които ги връхлетяха. Любовта за миг проникна право в малките им доскоро
свити сърца. Те привързано откликнаха
готови за нежни чувства. Допряха човки влюбено и гукането им възторжено огласи,
близкия градски квартал, в който всеки бързаше тръгнал за някъде. Може би
всички бяха ловци, които търсеха усърдно думата „ОБИЧАМ”. Защото да обичаш, това значи да познаваш
живота и всеки един миг от него е толкова скъп, че пропуснатите шансове са
безвъзвратно и завинаги изгубени.
А казват щастието е на миг разстояние. Нужно е само сръчна
ръка, готова да се протегне и улови здраво любовта. Любовта без която, не
можем!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар