Спомен който пътят върна

                                                  Спомен, който пътят върна

        Беше първи август. Докато вървях стъпките ми следваха, едва чуто спомена. Обувките чаткаха по-каменистия път уверени, че се движат в правилна посока. Оказа се, че заедно с мен, като добър приятел пътува, неувяхнал и споменът. Той с усмивка върна времето от младостта, и пред мен изгряха дните в които съвместно с татко и неговата неуморима закачка, вървяхме напред превземайки гората. Тя ни радваше през различните сезони на годината с гъби, малини, ягоди, билки, джанки и къпини. Този необикновен дар от природата винаги внасяше настроение в нас двамата. Това беше така, защото ни радваше мисълта, че сме заедно и споделяме едни и същи приключения.

      Днес след толкова много изминали години вървя сам. Следвам  отдавна заглъхналите стъпки на татко и само той, единствено споменът ми прави компания. Минавам през местността „Боричо”. Някога там, като ученик бях участвал в залесяването му с малки борчета. Днес те са вече доста големи, но и много оредени от бракониерска сеч. Няколко пътеки водят устремно нагоре към голям път. Следвам го унесен в мисли. Миг преди краката ми да стигнат до паметника на Стоян Бельовси, партизанин, антифашист предаден и убит от полицията през далечната 1943година, споменът изгря в мен. Изведнъж сякаш усетих до мен бащиното мило рамо, а насреща ни право срещу нас идваше отново учителят Челебиев. Оказа се, че и той, познаваше баща ми, защото бе учил и него някога в седми клас. След  съвместен поздрав се заприказвахме. Учителят тогава се връщаше от гората, където явно беше ходил за гъби. Ние с баща ми пък тъкмо отивахме нататък към местността „Вади дух”. Цялата тази картина премина отново пред очите ми за кратък миг и угасна...

   Отново се оказвам сам с мислите си. Пак движа крака, пак разглеждам с интерес околността, сякаш я виждам за първи път. Ето, че вече се спускам по- пътя надолу, носещ  името „Вади дух”. Готов с изненада споменът веднага освежи паметта ми с моето някогашно любопитство. Чух се да питам баща си, защо местността носи такова странно име. Търпеливо той, тогава ми обясни, че когато се връщаш в обратна посока към града, пътеката става трудна за изкачване. Един вид, душата на човек бива изваждана и много пот тече, докато се стигне горе на правото място. Докато този спомен бавно изстива в мен, като следи на дивеч, които вятърът и часовете от времето са изтрили се опитвам да сляза в долината. Днес пътеката към нея бе възпрепятствана от нападали борови дървета.  Зимните бури,  свършиха  тази работа. Моя устрем към спомена също бе възпрепятстван. Наложи ми се да се промушвам, като крадец през счупен прозорец. Изсъхналите борови иглички не щадят  врата ми, който жертвоготовен пое  приютявайки доста от тях. И макар кожата ми да бе, гъделичкана, драскана и омерзена, настроението ми остана на висота.

 Това бе така защото съм тръгнал за билки. Риган или, както го бях чувал да го нарича баща ми: „Царски чай”.

   Внезапно до мен достигна отдалеч самотен, кучешки лай. Това не спря моя устрем, защото безстрашно продължавам пътя си нагоре в посока към  така наречената  местна забележителност „Сефер чешма”.  Дочувам и моторни резачки да крещят невъзпитано в лоното на гората. Явно хора се снабдяват с дърва за зимата.  Тук там пред мен надвесени почти узрели джанки ме канят с плодовете си на гощавка. Протягам с любопитство ръка и успявам поне за кратко да се освежа с тях в жегата. Някогашните пътища по-които крачех някога по петите баща ми вече ги няма. Липсват ми. Няма го и татко...!

      Оказва се, че на места е напълно непроходимо. Обрасло с храсти, дървета. Истинска джунгла. За да следвам избраната посока  ми трябваше воля и дух за борба.  Без да вдигам бяло знаме, продължавам смело напред. През цялото време споменът упорито ме следва. Стъпка по-стъпка, разкрач по-разкрач, стигам заветната цел, където пред погледа ми уханен цъфти негово величество Риганът, царска билка за чай. Вместо да спра обаче продължавам по-пътя нагоре. Преди две години по-същия маршрут но в обратна посока крачехме с моя син. Тогава в близкото дере до пътя открихме не подозирали до оня миг, че съществува една чешма, която бе направена майсторски. Видяхме я не за друго, а защото моторните резачки бяха играли там и бяха оредили буките.

  Прежаднял в жегата бързам да осигуря прохлада и на половин килограмовата си пластмасова бутилка с вода. Тя без да е срамежлива, не забрави да се изпоти от предоставеното и удоволствие. На малки глътки се освежавам и аз.  Връщам се отново на пътя, който пази приятелски спомени за мен. Покрай него с помощта на джобно ножче успявам да зарадвам с ароматния мирис на Царския чай и празната си до този миг, малка чанта. Когато приключвам с действията си поемам обратно надолу, към долината.

     Стигам до един голям бор под който някога заедно с моя син и кучето ми Бък се бяхме крили от дъжда на една лятна буря. Тогава бяхме за малини. Мълниите така ги бяха стреснали, че и двамата още помнят страха който бяха изпитали някога там под клонестия стар бор.

      Внезапно пред мен, както и на идване се откри нов път. Изцяло направен от дървосекачи, които бяха минавали по - него с камиони. Обзет от любопитство поемам по-него. Винаги е по-интересно да се види нещо ново, да се изпита тръпка, която няма как да ни осени, ако следваме само пътищата, които знаем. Погледът ми се закова на висока дебела бука, по която растяха дървесни гъби. Не бях виждал толкова много до този момент. За момент отдалече дори си помислих, че са построени кошери  от диви пчели. Докато ги снимам за спомен, особено от горната им част ми заприличват на извънземни чинии, но в умален макетен вид. Хвърлям им прощален поглед и продължавам към пътеката на спомена „Вади дух” Промъквам се отново под нападалите борове. Изтърпявам пак унижението от боровите, бодящи, изсъхнали иглички и най-после с изпита докрай бутилка вода стигам горе, на пътя прашен. Той търпеливо ме очакваше и подхвана упорит обувките ми. Те без подкана повече, поемат  с радост вкъщи.

  Докато следвам посоката си покрай мене стадо от крави спира погледа ми. Стигам отново до паметника на убития партизанин. Точно пред мен един и същи пътя се дели на три посоки. Минавам вдясно и споменът изгря жив пред лицето ми. Бях с татко. Точно пред нас тогава на пътя голяма змия спря стъпките ни.  Огледах се изплашен и сега. Но я няма. Останала е само там съхранена в спомена съвместно с татко...

     Отдавна всичко е минало. Но споменът за онова някогашно лято за срещата с учителя Челебиев и мъдрите напътствия за живота получени  безплатно от баща ми винаги ще озаряват мислите ми, когато отново поема по същия път. Път който помни, който тъгува и радва душата ми със спомен, мислен за безвъзвратно загубен...

В.СОФИН