Когато телефоните бяха "кът"!

Когато се взрем в миналото и усетим отминалия полъх от „Светлия” Социализъм, виждаме искаме ли или не, огромните опашки, които сплотяваха народа, пред  фурните, магазините за месо, олио, захар и разбира се, но все пак не в края на дългия списък, телефоните.

  Какъв небивал благодат! Да ама, не! Телефоните трябваше да се заслужат. Да се изстрадат. И многократно да се заплатят.

    Все още се будим във времето, когато за да осъществим връзка с друг град, бе необходимо, да раздвижим глезени до пощата, където скромно облечена на вид телефонистка  правеше опити да се свърже с желания от нас номер.  Когато се даваше заявка за разговор, той се осъществяваше, не веднага, а понякога дори след няколко дена. Такива бяха тогава времената, сгодни някому и несгодни, като цяло за болшинството хора. С години се чакаше за кола, за жилище, за телефон и за какво ли още не.

   За да имаш телефон, при това личен се налагаше проучване, което можеше да протече с години. На кандидата попълнил молба се гледаше с лошо око. Първо защото не бе член на единствената партия управляваща страната. Преглеждаха се настоятелно, дето се казва и кътните му зъби. Кой на кого е извадил и кой какво е казал на опашката за хляб. Всичко това влияеше и пречеше на всеки обикновен човек да се докопа до така жадувания личен телефон.  Дори комисията, която решаваше това с не щадяща мазна усмивка, задаваше на кандидатите глупави въпроси, като: „ Защо ви е другарю телефон, когато можете всеки ден да се редите като всички други в пощата и да разговаряте от там. Или може би искате да скриете нещо?”

     Огорчен човекът се отказваше.  Ония, които често приказваха с роднини от страната, знаеха за неудобните ситуации, които често възникваха пред телефонната кабина в пощата. Тъкмо когато ги свържеха, отвън голямата опашка реагираше светкавично с думите: „Хайде бе другарю! Докога ще чакаме? И ние трябва да се обадим...!”  „ Отиде ни деня” –тюхкаха се други, а трети се ядосваха за докараната „Кът” стока в близък до пощата магазин. „Ето на, Гица вече е напазарувала...! При Стойна са докарали кренвирши! Ще свършат! Хлябът също!”

        Често такива думи изкарваха от равновесие разговарящия, който пламнал от яд приключваше разговора и мърморейки под нос нещо, което само той знаеше се изсулваше освобождавайки място на следващия упорит кандидат, който веднага го заместваше.

 Оказваше се, че понякога се налагаше на хората действително да се обадят при това не за празни приказки. Спешно трябвало да се свържат с аптека в друг град търсейки рядко лекарство за болната си майка. Да но, тогава всеки бързаше. Времето не чакаше никого.

    И тук вече обикновения човек не издържаше на напрежението и взимаше нещата в свои ръце.  Налагаше му се спешно да обърне внимание на тогавашната мила госпожа „Корупция”. Проучваше се терена, разпитвайки деликатно ония, които все пак се бяха уредили с телефон.

    В едно село близо до град С. някога, някога толкова някога, когато Социализъма се усмихваше блажено всекиму, кому с добро, кому с лошо, живял прекалено скромен за някого усмихнат началник. Не би правил впечатление, ако не отговаряше за телефоните. И как само отговаряше...!

   Всеки закъсал за телефонен апарат, търсеше и намираше  начин за връзка със скромния на вид  другар, началник. Само срещу сто зелени  „Гущера”/долари/, късметлиите се добираха до така желания тогава от всички, личен телефон.  Почувствали за момент опиянението  уредилите се, често спираха умислени своя разговор. Не за друго, а защото всичко което езикът свободно бе намислил  да изплюе за управляващата власт, бе строго цензурирано.  Не дай си боже да се споменат с неудобни думи и цели цветисти изрази другари от всесилната партия, не само се оставаше без телефон но и последствията бяха страшни за неразумния, който  пиян ги бе произвел.

   Някой младеж днес ще се изсмее в лицето ни и ще попита: „Защо ви е бил нужен тогава телефон?”

  Да но опашките. Ако си губехме по цял ден времето в местната поща и  телефонната кабина, щяхме да изгубим хляба и сиренето, докарани за деня. А вярвайте ми млади приятели, тогава поне храната беше истинска. За това и споменът за времето и изживяното остава и не се забравя и поколенията следващите, дето днес ни се смеят в лицето, трябва да знаят за тях.

В.СОФИН