КОЛЕДНИ ЗВЕЗДИ

    Софийските улици украсени за Коледа радваха очите на всички. Дори на гладния премръзнал клошар, който се опита да влезе на топло долу в подлеза на Метрото. Не му се удаде да се промъкне незабелязано, защото нямаше пари за билет. Пък и как да има, когато отдавна не бе виждал как изглежда цветът на парите. Дори стотинки скоро не бе помирисвал, ако не се броеше самотната, една единствена, която вчера спъна очите му, когато пресичаше едно оживено кръстовище. Зърна стотинката, само за миг. Не успя да я вземе, защото до него изскърцаха жалостивите спирачки, на луксозен автомобил, и една цветиста ругатня охлади намеренията му, да прибере намереното.

  Ето, че и днес, не му се размина безнаказано. Служител на закона, или по-точно бранител,  полицай го изпъди, като му обясни, че няма работа вътре в Метрото.

   Докато клошарят бавно качваше стълбите срещу Н Д К, три сиви гълъба неизвестно откъде довеяни, може би от вятъра, който студен и немирен се пъхаше и той долу на топло, влетяха и кацнаха във формата на равнобедрен триъгълник, точно срещу баничарницата от която лъхаше на топли закуски. Част от голямата опашка от хора идващи от Метрото се редяха гладни също там. Гълъбите заковани в отбранителния си триъгълник следяха недоверчиво гъмжилото, което течеше в този ранен час, когато мнозинството бързаше за работа. Младежи се отправяха към университетите в които следваха с цел може би някога да подобрят живота на всички. Или пък обзети от мания за величие и доказване пред обществеността. Всеки търсеше своето място под слънцето, което явно, колкото и доброжелателно да беше, не грееше за всички еднакво. Студеният вятър отново успя безпрепятствено и без билет любопитен да надникне долу под подлеза където хората чакаха събрани на спирката.

Отвън  в мразовитото утро пред Н Д К  една възрастна жена омотана в шал, от който едва личаха очите и, седеше на пейка и държеше картон с надпис: „Помогнете!“. Повечето граждани забързани в ежедневието си отминаваха, без да видят и почувстват тежкото и положение. Мъж на около четиридесет години в движение, хвърли няколко монети, в скута на възрастната жена и се отдалечи бързо, сякаш немотията гонеше и него, или пък смутен, че е проявил съчувствие за което винаги ще се намерят хора, които да го подиграят.

  Гладни гълъби и гарвани обикаляха парка пред Н Д К търсейки нещо за кълване. Възрастен господин закусваше до едно съвсем празно кошче за боклук. С част от мизерната пенсия бе успял долу под подлеза да си купи от баничарницата една голяма двулевова милинка.  Мислеше да хапне малко от нея, а другото да остави за обяд. Гълъбите обаче го надушиха. Гарваните и те се събраха наблизо. Дори един гълъб, който се оказа инвалид, само с един крак и остатъка на другия, подскачаше самоотвержено, като врабец сред другите и той търсещ правото си на живот.

 Старият господин, не устоя пред толкова гладни погледи. Започна да къса трохи от двулевовата голяма милинка и да ги хвърля долу на студения плочник. Гълъбите усетили добрината в сърцето на стария човек го наобиколиха и също като него почнаха да се хранят. Скоро от милинката въпреки че бе голяма, въпреки че струваше цели два лева, не остана нищо. Само мазната хартия, която радушно кошчето за боклук прибра смутено. Смутено защото явно закуската не успя да стигне за всички.

   Клатещ глава и мърморещ под носа си, старият господин се отдалечи следен от благодарните птичи погледи, които го проследиха докато изчезна сред тълпата вечно, бързащи хора.

  За всеки гладен гълъб имаше по троха. Малко и недостатъчно. Но никоя от птиците не си позволи въпреки глада си да клъвне другата. Никоя! Дори гарваните се държаха прилично...!

От долу в подлеза, долетя самотен, китарен звън.

   Не много млад, но все още достатъчно запазен господин се опитваше да развесели струните на музикалния инструмент. Имаше защо! Не беше се хранил от два дни. Въпреки неистовата, нежна музика, която струните изтръгваха, изстискваха от неуморните му премръзнали пръсти, никой не се осмели да хвърли малко от парсата си в картонената кутия пред него. Хората явно бяха озверели. В джунглата наречена  живот трудно се оцеляваше сред бетона, който тежеше на всички като камък на шията. Съвсем затворени, вглъбени в себе си хората вървяха зомбирани. Техните очи не бяха другаде, а в интернета... Зяпнали в телефоните си гледаха картинки, споделяха фалшивия живот.  Фалшив защото, те не виждаха другия до тях, те не разбираха въобще какво става отстрани... до тях! Толкова близко но и далеч същевременно!  Витаещи в облаците. Така изглеждаше мнозинството на което много скоро, щеше да  се усмихне Коледа.

Мнозинството може би се мислеше за нещо повече. Повече от гладния премръзнал клошар на улицата, възрастната жена с насълзените очи търсеща помощ, пенсионера дал последната си троха на птиците, които го изпратиха с благодарствени погледи и надежда, че утре пак ще бъде там в парка пред Н Д К.. Не на последно и човекът събиращ трудно парсата си с една единствена цел да се нахрани. Китарата му плачеше, тя умоляваше, но имаше ли кой да я чуе?

   Какво ли по дяволите беше нужно, за да върне любовта, споделеността и съпричастността между хората? Кой трябва да помогне днес? Бог! Нима не го носим всички в себе си? Нима вместо сърца и топла кръв във вените ни играе киселина, която трови истинските чувства?     Животът казват е кратък. За да бъде пълноценен трябва да бъде споделен. Но не и в интернет. За да го усетим, да го почувстваме и изживеем трябва да си върнем нещата  „отстрани“, които днес за съжаление трудно виждаме.

В.СОФИН