На Коледа без очила

      Пустите му очила! Винаги, когато са ми най-необходими ги няма. Търся ги често. Дали не са зарязани пред огледалото в коридора...? Няма ги. Пред компютъра също е пусто. Близо до телевизора, пак разочарование. Липсват! Гадни, пусти да останат. Трябват ми ужасно много... Сега, точно на момента! Пристигнало е по- пощата писмо. Документи за вдигане на пенсията. Да обаче, тези цифри, тия мънички, минияатурни цифрички написани съвсем ситно, не се виждат от очите ми, които сълзят от напрежението предизвикано от рекламите по-телевизора. Разбираемо е да съм разгневен от отношението на очилата, и да ги търся безпомощно.  Бързам към тоалетната, където снощи бях чел вестник. Бях уверен,че наистина са се пъхнали вътре, и скромно си траят. Не! Няма ги!

   Колкото повече ровя, толкова повече се изнервям. Липсват ми като моята отдавна избягала на запад младост; липсват ми като пролетния дъх на свежи цветя; като целувка на любима...!

    Страдам, мърморя недоволен и продължавам упорито търсенето. Мушкам глава в шкафа за дрехи. Ровя в костюма с който снощи бях на кафе с един приятел, пенсионер като мен. Уви! Отново се натъквам на празнота. Всички дрехи подредени чинно ме гледаха, и протестираха навярно, за внимателния обиск който разярен пълен с негативни чувства им направих... Няма ги очилата ми! Няма ги! Да не би да са под завивките в леглото ми? Не! Може би са отскочили на гости при съседите? Тропам вместо да звъня на вратата им. Те спокойно ми обясняват, че скоро не съм бил при тях на гости, затова търсенето там у тях, става излишно.

   Мушкам глава за всеки случай и в колибата на кучето в двора. Уви! Освен муцуната му, която с особена привързаност облиза бузите ми, друго не открих.

  Проверих усърден и бараката за дърва. И помен няма от очилата ми. Къде по-дяволите са избягали? Застанах умислен на двора докато ситен снежец охлаждаше главата ми от притеснението предизвикано от липсващите очила. Докато се почесвах объркано, внезапно осъзнах, не просто ги напипах гадните... Милите! Та те през цялото време стояли мирно на главата ми, а пък аз ги търся ли търся, уверен че са избягали. Дори за момент не ми хрумна, че някой ги е отмъкнал. Пък и защо ли? Напукани от времето, набръчкани, одраскани като кожата на старческото ми лице... Кой би ги взел? Никой разбира се. Само аз бих се осмелил, защото знам пари за нови няма. Докато очилата ми са стояли отгоре скрити, върху  главата ми, и от високо са наблюдавали безпомощните ми действия, тихо навярно са ми се присмивали. Ядосан от тая мисъл ги смъквам на носа си, който ги приема радушно за разлика от нервите ми, които играят отдавна вътрешно.

   „Сега какво?“ Питам се. Май бях тръгнал до бараката за дърва... Взимам един наръч и влизам до почти изстиналата камина, която зарадвана приема с топла усмивка предложено то. Почти веднага тя, успява да набере скорост и великолепния и пламък озарява стъклата на очилата ми. Застанал до камината, мисля отново. За какво Боже ми трябваха очилата. Почвам обиколките из стаите с цел да проблесне нещо в побелялата ми глава. Тук там, там тук, най-после намирам, сякаш съм откривател пред огледалото в коридора писмото изпратено по-пощата. Отварям го бавно, блажено почти с мисълта, че дядо Коледа е пуснал някой лев във повече. Чета и не вярвам на очите си, нито пък на гадните очила, които до скоро се криеха от мен. Тъй като съм надвишавал точно с лев, забележете само с един лев повече пенсията, не ми се полагало нищо. И да рева и се тръшкам, нищо няма да се промени. Да бяха поне два, не три или може би, пет лева, а то само лев. Един за минерална вода, защото тази от чешмата и кучето ми, ръждива не иска да пие.

  И за какво се мъчих почти цял ден? За какво се потих? За гадните очила, които уплашено се бяха крили от мен и то с цел да не обидят, моят алчен поглед... Алчен за пари! Като се размисля, пък и защо са ми? Утре като ритна камбаната и очилата ми дори близо до мен няма да ми липсват...

   Ех животе! Толкова си сладък, сладък но и отвратителен понякога! Но въпреки дори само заради милувката на кучето отвън, което облиза с привързаност бузите ми си заслужава всеки един изстрадан миг!

В.СОФИН