Тази любовница -работата...

     Особено съм впечатлен от работата около мен. Толкова много, че вече не мога без нея. Та аз се чувствам неин безценен придатък, чучело, клоун, спица в колелото, дърво в огъня, масло на филията и мехлем, който е способен да облекчи всячески затрудненото и положение.

  Толкова съм пристрастен, към нея, че когато вечер часовете изтекат, не искам да си ходя... Примамен съм от способна любовница, която просто не ми дава да си тръгна... Оставам доброволно, като го правя не за пари, естествено. Просто съм влюбен. По-дяволите, та аз обичам, работата. Просто не мога да повярвам, че вечер трябва да я изоставя. Сама на тъмно в цеха, да блуждае в очакване на заранта и здравите ми мишци, които да я носят не само през деня но и нощта на ръце. Напълно съм разочарован. Изглежда и работата се чувства обидена, донякъде.Тя не желае да спи. Иска гъделичкане, здраво оседлаване, пришпорване, действия. Мечтае за постоянно ухажване, иска себе раздаване до край...

Уви! Законът изправен, смел стожер не позволява, допълнителни сърдечни мъки на всеки от нас обзет от чувства към работата.

-Забранявам влюбването! –квичи той и си мисли, че и аз го слушам. Нека не се заблуждава. Аз моята работа, просто си я обожавам. До толкова много, че вече за друго просто нямам апетит.

  Мамят ме неприлично красиви женски глезени на които хвърлям умислен поглед, но щом разбера, че това ме отдалечава от любимата, скъпата, необходимата любовница, работата, тръсвам глава като подплашен заек и се втурвам да я подхвана отново в обятията си.  Приличам на вол с пот на челото, който се усмихва единствено и само на нея. Всичко друго е без значение!

 Срещам приятели, които ме питат:

-За пенсия мислите ли?

Аз и пенсия... Нещо са се объркали, хората. Щом имам любовница, щом не мога без нея, щом съм всеотдаен и я обичам, работата, защо ми е да мечтая за пенсия. Легло не ми трябва, жена също, хляб, колкото да не умра в цеха... Важното е да се движа. Тя работата иска себе отдаване, иска всичко от мен. Защо да не и го дам Тя милата го е заслужила. Все пак някой трябва не само да руши, а да надгражда, нещо в тая държава, нали?

 С дрямка не се получава, с мързел още повече... Когато не може с друго поне с работа, която, ще донесе не на мен, а на някой друг облаги...

  А за мен, какво? Нали си имам любовница. Имам я и това ми е достатъчно. Защото, не е лесно днес нали? Не всеки си има работа, не всеки коричка хляб. Така, че кой съм аз да се противя на системата. Никой! И това разбира се ме прави щастлив. Щастлив защото имам покрив над главата си в цеха, хляб, и усмивка от доброжелатели.... Не! Просто Работа, която като примерна любовница, откликва на ухажванията ми, бърка в здравето ми и ми готви не пенсиониране, а място, някъде там сред полето, с отнет въздух в гърдите и копнат в Земята, която приема всички еднакво.

В.СОФИН