Пиринска идилия -изкачване на връх "Вихрен"

    В продължение на цяла година, отчаяни раниците ни ръждясват в килера. Времето, което до скоро ревеше с крокодилски сълзи се смили над чувствата им. Усмихна се и накара малката ни група да отправи поглед към Пирин планина, където синьото небе сияеше, а връх „Вихрен“,  доволен в самотата си се кискаше виждайки неумелите опити на туристи, да го покорят.

  С голямо самочувствие тръгваме на поход. Моя милост, придружаван от сина, съпругата и сестра ми, движи крака между камънаците с не подозирана енергия.

      Когато пристигаме от град Банско установяваме, че "Байкушевата мура" въпреки напредналите си години, хиляда и триста, все още стои горда и непокътната. Отстояла на времето тя всекидневно наблюдава минаващите туристи, които я задминават по асфалтирания път отдолу. Минаваме покрай хижа „Бъндерица“ и "Байкушевата мура" в посока хижа „Вихрен“ Там ни очаква задръстване от коли. Връщаме возилото си назад, хвърляме раниците на гърбовете си и поемаме пътя на не известното още за нас приключение. Прекалено топлото време за сезона 14 август ни посреща със слънчевата си усмивка.

Туристите буквално изкачат от колите и тръгват нагоре към връх“Вихрен“. Нашата малка група си позволява кафе, взето от хижата и чак тогава поема пътя между камънаците.

Няколко указания, табели поставени до пътеката привличат не само погледи, но и вниманието на моя цифров апарат, който вдъхновен успява да хване първи впечатления.

Едва размърдали крака напред и табелка в жълто успява да ни информира, че до връх „Вихрен“ има три километра и три часа изкачване. Три часа забележете и три километра само. С малко напън от наша страна вярваме, че върха ще бъде наш.

Естествено всички мислим така в малката ни група, че умеем да лавираме между многобройни те камъчета, малки и големи поставени сякаш нарочно на пътеката за да спират устрема ни напред.

Покрай нас различни билки успешно показали сини, жълти, червени лица радват скучния ни труден полет, нагоре като спират дори дъха ни, който и без това трудно се взима там, поради високата надморска височина.

Дребната Камбанка, Червеникав Дебелец, Пиринска Злолетица, Урумов Окситропис,  Пирински  мак, Еделвайс, Мащерка, Див Здравец, Златиста Кадънка, Кучешки Зъб или Самодивско цвете и много други растения извират навсякъде около нас. С впечатляващите си цветове, в парка „Пирин“ са установени общо 1341 вида висши растения, което е около една трета от българската  флора. Това го разбираме от табелите с указания, които ограмотяват донякъде любопитството и невежеството ни.

Съвсем дрогирани, ентусиазирани като другите туристи, качваме полека към върха и раниците,които почиват на гърбовете ни. Моя милост държи дори тефтер с готов за откликване химикал, решен твърдо да запише историята, из цепките и препятствията срещани по пътя.

Моят син  успява да бъде не само водач на малката ни група, но и опитен подтиквач.

Сестра ми, решена твърдо да качи върха въпреки трудния терен почти не спира хода си към висините.

Най зле се справя половинката ми. Още в началото на похода дала отбой често прави почивки заела смешна поза с ръце на кръста.

Аз видял красота вляво, вдясно, встрани, нагоре и навсякъде около мен не спирам да тормозя апарата , който не знае какво е почивка и задъхване.

Много по надъхани от нас планинари стиснали зъби безпрепятствено ни оставят да дишаме праха им , който пълзи необезпокояван към нас.

  Стигаме малък поток, който шумоли приспивно по камъните надолу и радва с песента си туристите минали от там. На една отбивка очите ми съзират табелка с надпис към „Казаните“. Това са два дълбоки циркуса, местност в Пирин. Едва видял надписа се из цепвам:

„Много мина мъничко остана,

ей го на с ракиена подкана,

съвсем близко е „Казана“!

Ще пийнем по едно, две и после ще продължим напред...!“

 Пълним шишета с ледено кристално чиста, студена пиринска вода и продължаваме да тормозим чрез разместване безбройните пълзящи в краката ни камъчета.

Не успяла да прецени правилно силата си, моята половинка се отказва от полета към върха.

Малката ни сплотена група започва своя разпад. Явно спукана по шевовете издиша отвсякъде.

Най - горе връх „Вихрен успява да ни поглежда присмехулно и и явно се пита, що за червеи сме да пълзим неуверени в подножието му. Къде сме тръгнали да си мерим еша с него? Въпреки това упорити продължаваме напред.

Срещам пред мен задъхан мъж, който слиза надолу.

-Здравейте! –поздравявам го аз.

-Здрасти! –отвръща той.

Набрал кураж от усмивката му, казвам:

-Какво? Нагоре лошо, надолу още повече...

Вместо отговор чувам невярващ на ушите си:

-Андерсен!

  Е, не го взимам за Ханс Кристиян Андерсен разказвача на приказки, но все пак откликвам на молбата му съобщавайки моето име:

-Васил! Приятно ми е! Оставям го да слиза полека надолу, а аз продължавам устрема, нагоре. Докато се унасям в снимки, млад мъж и красива млада дама ме отминават безмълвни. След малко ги настигам отново. Младият мъж въоръжен с фотоапарат, седнал по турски не спира да снима. Познайте кой? „Цветето“ пред него. Ами! Младата красива дама, която е с него. Кокетно тя отмята дългите си коси, а младежът запленен не спира да и се радва виждайки как момичето намига, прави усмивки, раздава въздушни целувки и дори успява да прави чупки в кръста.

   Защо пък не!? Неговото „Цвете“, приятелката явно се нуждаеше да бъде заснето всячески.

Отминавам ги впечатлен и умислен за смисъла на живота. Неуморно продължавам да следвам стръмната пътека, която се вие все по нагоре към върха искрящо бял, притихнал и някак си смутен от многобройните туристи пъплещи по снагата му.

  Виждам  две жени малко над средната възраст заети с бране на билки, приказват за лайка и мащерка. Шарен свят! Хора и идеи всякакви! Чужденци, нашенци, деца, възрастни, младежи... Имаше и музикални личности с транзистор. Други усетили до тях Интернет, не спират да качват снимки с цел да впечатлят приятелите си във фейсбука. Моя милост освен раница носи в ръка, тефтер в който да отбелязва интересни моменти. Забелязват ме. Чувам за себе си:

-Вижте човека! Не само снима, а си води и записки!

Усмихвам се и ги поздравявам.

Гледам вляво „Хвойнати“ връх, който също гледа в мен. Долу се вижда съвсем смалена хижа „Вихрен“, а над нея могъщ върха, „Тодорка“.

С последни усилия успяваме заедно с намалялата ни група да качим  седловината. Синът вече горе зяпаше в езеро „Бъндерица“ и надписа направен с камъни „Пирин“ и сърце, което радва погледа на всички минаващи от там туристи.

     Вдясно от  нас пътеката продължава полета си нагоре към връх „Вихрен“. От нейде изплуват начумерени облаци, които пречат на видимостта пред нас да се усмихне картинно.

Неочаквано сестра ми видяла стръмнината нагоре се отказва от трудния полет който предстои.

  Набрали кураж ние със сина, не падащи  духом продължаваме приключението на живота си. Надпис от камъни „Бутан“ ни подсказва, че нейде има свободно изтичане на газ. Бялата скала горе пред нас сияе мраморно. 45 градусов наклон чака неуморно, краката ни. Планина от камък забелязват очите ни. Пръснати между тях билки в розово, жълто, синьо. Красота!

Внезапно изплува мъглата, която донася студ. Срещаме младо момиче и възрастен господин по пътеката надолу, ако може така да се нарекат многобройните разклонения направени от туристите нагоре. Казвам им: „Здравейте!“ И добавям:

-Като се замисля, не е ли по добре връх „Вихрен“ да слезе при мен, отколкото аз да го гоня нагоре?

Чули поредната ми из цепка  двамата се засмяха, а момичето казва:

-Още малко! Двайсет минути само! Кураж момчета!

-Да много мина мъничко остана! –чувам се да казвам с усмивка на облекчение и продължава ме нагоре със сина ударното качване..

Пред нас често млада жена и придружителят и мъж спират за почивка.  Зад нас пък двама млади мъже и дама дишат явно  с усилие въздуха като се опитват да ни стигнат. Напразно!

Върхът ни дава не подозирана за нас, мощност.  Успяваме със силата на волята там, където много други се провалят.

   Горе сме! Малка група поляци позира пред погледа ни за снимка пред няколкото знамена на различни нации, закачени на пирамида изградена от желязо и бетон в основата. Естествено и нашият роден флаг също хвърля жадни погледи към нас. За да го зарадваме, правим снимки с него за спомен.

    Долу право пред нас в далечината гледката  все още не обременена от мъгла показва град Банско. Вляво няма поглед. „Кончето“  скрито в мъгла, спеше. От една страна Слънце, връх „Тодорка“ и „Хвойнати връх“ и езера в далечината, а зад нас нищо. Зяпаме омаяни в чудесата, създадени от майката Природа. Внезапно от нищото избръмчава гладно насекомо, може би дива пчела и забива жило във врата на сина ми. Все пак той бързо успява да го извади, а аз дезинфекцирам малката раничка с ракия извадена от моята раница, готова винаги да помогне и се притече на помощ, когато е необходимо.

   Тръгваме най-после надолу към хижата с надежда да приберем частите от разпадналата се наша малка групичка. Сторва ми се леко слизането. Носим се през камънаците вихрено. Застигат ни. Трима младежи с раници. Чувам се да казвам:

-Здравейте момчета! – и дочувам в отговор:

-Здрасти!

Устата ми не знаеща мълчание внезапно на всеослушание се обажда:

-Питам се! Кое по бързо слиза от планината? Моите изморени нозе или анцуга, който ми пада постоянно...!

 Изненадан чувам английска реч от страна на младежите. Разбирам! Англичани, които ми се извиняват с усмивка, че не знаят български език. То и аз не знам техния, но все пак набирам кураж импровизирам с „Майн френд и Монтейн“. Дочули из цепката ми, те се разсмиват и казват нещо, което естествено не разбирам. Добре, че преводача е до мен. Синът съобщава на ушите ми, че хрумката, която съм казал била им харесала. Хайде де, де! Не знаят, що съм казал, а се смеят. Може би на моя, език, който не може да се  отчупи и каже правилно нещо на английски.

Изпращаме ги с поглед и продължаваме надолу. Смъкваме се усилено, защото бурята ни гони по петите. Нейде близо до нас не само се стила мъгла, но се и дочува гръм. На седловината, ни очакват многобройни надписи направени с камъни. Който се е качил, всеки е оставил подписа си. Нямаме време за такива екстри. Едрите капките дъжд паднали успешно във вратовете, охлаждат ентусиазма ни.

 Надолу срещаме по пътеката дива коза, която стои неподвижно и хвърля погледи не само в нас, но и в други забързани туристи. Снимаме я за спомен. Добиваме чувство, че е манекен позиращ за фото сесия. Толкова смела, коза в Рила планина не сме виждали. В Пирин сякаш са опитомени.

Двама млади мъже ни настигат приказвайки. Дочувам:

-Виж спускането е много по лесно! –казва единият.

Устата ми отново доловила хумора на пътя, се обажда:

-Зависи от спускането момчета! Може да е с бира, може с уиски за да видим планините близки, а нищо не ние и от ракия...

Изненадани те се усмихват и бързат надолу към хижа „Вихрен, която чака и нашите изморени крака да се приземят успешно при нея.

 Настигаме нашите. Сестра ми съсредоточено помага на непозната жена назовала се с името Елена, аптекарка забравила си хапчетата от София. Тя ми съобщава, че рано сутринта едно шест годишно хлапе почти без усилие от негова страна,  е успяло да се качи на върха.

   Оставяме я. Все пак бързаме, защото не само времето напредва, но и нашият обяд закъснява. Смъкваме се пред хижа Вихрен. Правя унесен в движение последни снимки на Пирин планина и купуваме сувенири за спомен. Магнити с кадри от върха „Вихрен“ и езерата от местностите в Пирин.

Най после облекчени виждаме дремещ силуета на колата на сина. Вечеряме на въздух, с вперени очи в масивите около нас. Денят отива към залез.

 Късметлии сме! Успяваме да привлечем надолу по пътя за снимка Байкушевата мура.  Спомен за цял живот!

Потегляме надолу към град Банско. Там спираме за почивка. Центъра ни приветства с добре оформените цветни градини, паметникът на Паисий също ни се усмихва, магазините, хората, музеят на поета Никола Вапцаров...

Изморени от толкова събрани впечатления накуп, доволни поемаме обратно към вкъщи. Скоро се стъмва. Светлините около нас показват, че не сме сами. Раздвижваме колелата на возилото по  магистралата. Минаваме Дупница и поемаме по разбитите пътища към дома.

Върхът „Вихрен“ остава далече от нас! Но той остава и в сърцата ни. Споменът за бялата му изкована от Природата гръд завинаги ще остане жива в мислите ни.

   Труден за качване. Но не и невъзможен. А това, че толкова много млади хора също успяват да се зарадват с покоряването му, може само да ни радва. Планината никога няма да бъде сама. Самотна може би само нощем. Но не и през деня, когато към нея поемат безброй вдъхновени от красотите и туристи. Там горе, където всичко се вижда на длан. Еделвайсът, емоциите, които създава, запознанствата, чудесата оставащи в сърцата на всички докоснали се до царството на Пирин планина и уникалната и Природа, която има единствено и само в България.  Това всичко трябва да се, усети и изживее! Не за друго, а защото си заслужава виждането! „Veni, vidi, vici!“ „ Отидох, видях, победих!“ И усетих тръпката, която планината дава само на хора, не колебаещи се, истински покорители!

В.СОФИН