Злобюл и Злобара!

        Светът не познавал злобата. Дори не я бил сънувал. Но винаги има изненади, които правят живота, не само интересен, но и тесен.

Докато безгрижно и шеметно се унасял в сладки спомени, неизвестно защо и как се родили момче и момиче.  Може би не биха били обидени от обществото, но бащата, който бил прекалил с алкохола, вместо да запише роденото си дете с името Зюмбюл, го сторил със Злобюл.

Майката пък на момиченцето, отнесена от щастие, вписала Злобара, вместо Зубайра. А Зубайра от казахстански, значело, че детето, трябвало да бъде, не само силно, но и умно. Вярно познала, но не и непредвиденото, което станало после.

Оказало се, че системата, а тя я има навсякъде, не разрешава да се променят имената, докато децата не навършат пълнолетие и не вземат нещата в свои ръце.

   Именно това дало тласък на отчаяние и злоба в младите едва поникнали души.

Наистина, когато на човек звучи странно името, другите хора не само му се подиграват и го взимат на подбив, но и са наистина жестоки.

Това дава сили на обидените да се справят с проблема. Едва цъфнал Злобюл, /Зюмбюл/ и започнал да се отбранява с лошотиите, които измислял за да отмъсти на подиграващите го деца. Злобара също се справяла добре. Късала учебниците, драскала неприлични думи на черната дъска в училище и се стремяла винаги към отмъщение.

Това не пречило, на децата да продължават с подигравките. Животът станал ад и за двамата. За Злобюл и Злобара.

Прекалил с действията си на обиден Зюмбюл бил изключен, а Зубайра също била изгонена от училище. Родителите им се видели в чудо. Проблемът продължавал да се задълбочава. Злобата никнела, там където никой не я и чакал. Пропълзяла и в семейното гнездо. Скарани заради грешките с името и на двамата, родителите се разделили.

Трудно станало за Злобюл и Злобара. Изпратили ги в интернат за превъзпитание, пък и за да ги държат далече от себе си.

Но както става в приказките, а става ли изобщо, двамата се срещнали там.

Злобюл и Злобара.

Когато се запознали и всеки казал името си, едва не се хванали за гушите.

Мисълта им била както винаги, че и тук подигравката е пробила и влязла в сила. Изненадани разбрали, че системата ги е подиграла. Тя ги е изпържила. Тя ги е омотала. Тя е подхлъзнала и вкарала във вените им отрова. Крещяща злоба влязла в двете им невинни души. Разбрали... И поели по нов път. Нов, но само техния.

Всеки се бори срещу някаква система. Срещу институции, които хлъзват. Срещу бюрокрация та. Срещу обидата, измамата. Всеки иска справедливост, не всеки я получава. И тогава единствено битката за нов живот, значи нещо.

Въпреки младостта си двамата Злобюл и Злобара, не само станали приятели. Те тръгнали и по пътечката на любовта. Дала им криле, дала им сила именно, тя ги спасила от гибел.

Естествено институциите се противопоставили. Как така, двама млади, ще променят нещата? Как така, ще се опитват да излъжат света. Да стигнат до истината, да я защитят, да оцелеят и променят статуквото, което е наложено от ВЛАСТТА! Властта, която се самозабравя, която обижда, която прави пионки хората... Обикновените хора, които искат просто да живеят и мислят свободно. Да обичат, да правят света по добър, да се радват на дребните красиви неща, които са дар от Бога.

Хубава приказка! Хубава, но днес горчи! Горчи, защото „Територията“ или България е принудена да оцелява. Всеки ден, не известност, всеки ден нещастия, всеки ден в безпътица... Нима това е края? Изход в тунела няма! Или пък има, но те младите, а не ние остаряващите и вече оглупели трябва да вземем нещата в ръцете си.

Но разкажи със думи прости / на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни, / че ние храбро сме се борили.

„ –Никола Вапцаров го е казал. За едно по добро и справедливо бъдеще, за всички нас, които обичаме България и не желаем да я виждаме унизена.

В.Софин