петък, 3 август 2018 г.

В опит да "вържа" Времето!

     Хубаво би било ако знаех как да завържа времето. Лошото е, че то ме върза, докато се мъчех да разплета приготвени за целта въжета. Без възвратно и те бяха глътнати без милост от Времето, което ехидно ми се изсмя със студени пръски дъжд пуснати през лятото право в топлия мой врат.
Изхитрих се да ползвам вериги. Корозията ги изяде. Пробвах и с цветни метали. Откраднаха ги гладни роми за вторични суровини и Времето отново ми се изсмя с градушка пусната в лицето ми, което едва успя да се опази под стряхата на една градска къща.
След кратък размисъл написах донос срещу Времето. Вкараха го временно на топло в затвора, заради приватизираните под масата, заводи, фабрики и нивите поругани безмилостно от него. Мислех си, че така му се пада, като тормози такива хора като мен.
Оказа се по умно. Избяга преди да му прочетат присъдата в съда. Не само, че се из тарикати да върже очите на пазачите си, но и дори им отне оръжията с които уж го пазеха.
Едва измъкнало се на свобода Времето отново стори куп бели.
Ядосан цъфнах на протест пред парламента управляващ държавата. Дори не ми позволиха да се изкажа. Оказало се, че депутатите вече били изпратени от Времето на ежегодната през август, почивка на море.
Колкото и ходове да правех, като добър и опитен шахматист Времето предугаждаше  мислите ми и ги анулираше мълниеносно.
Защо пък да не опитам с лъжа? Започнах да го мамя, мислейки си за други неща като градини, ресторанти, алкохол и жени. Да но, отново Времето усети, че му готвех капан. Отново за кой ли път видях доволна ехидната му усмивка и неговата морда навряна в лицето ми. Изпрати ми наводнение като почти успя да ме удави. Добре, че до мен тогава беше вярното ми куче Бък. Докато кашлях на сушата и проклинах Времето едва не погубило ме, обидено от моите проклятия, взе, че ме разтърси с голямо земетресение. Едва устоях на силните му шамари.
Отчаян донякъде реших да го мина с вицове. Разсмя се на някои, но щом разбра замисъла ми отново натика студен дъжд в ушите ми  и ми прати вятър, който едва не ме отнесе в морето.
Но както казват хората, човек е човек, не само, когато е на път, но и когато има дух, вяра и не се предава. Не се огъва като вейка само защото Времето си е позволило да го бъзика.
Опитах да го удавя в миналото разказвайки му приказки за някога, когато то е било младо и добро. Не му понесе чутото, защото ядосано и през сълзи ме подритна в бъдещето.
Огледах се! Близо до мен напукано огледало  показваше отчаяната физиономия на сбръчкано от живота старче. Аз ли бях това? Аз, осмелил се да се противопостави, да мърмори, спори и прави доноси срещу негово величество Времето.
Докато хвърлях в паника очите си видели в огледалото станалото, ликът ми, моят незабравим за мен лик взе, че се разпадна. Едва тогава усетих... Бях изяден, бях вече прах, погълнат и подритван изцяло от Времето, което вечно гладно се устреми към следващата съзряна жертва, която не подозираше пъклените му планове. 
 Мен вече ме нямаше!
Бях разнесен от вятъра, който си играеше на свобода. Уви Времето следеше, контролираше и него с поглед! От време на време се усмихваше, кашляше, правеше бели. Имаше защо! Единствено и само, то бе, свободно! То определяше, грабеше и мамеше... А човекът песъчинка, носен от вятъра контролиран от Времето се мислеше за Бог, а всъщност бе, едно голямо НИЩО! Или ЗЛО, което стои на пътя на Времето и дебне, дебне своя шанс... Докога? Никой или само Времето знае и затова свободно диша и нехае!
В.Софин

Няма коментари:

Публикуване на коментар