Някои
неща трябва да станат. Неминуемо дали ги искаме или не, събитията в живота на
човек непрекъснато се променят. Отдалеч изглеждаше, че и тази година в началото
на август няма да има изкачване в Рила. Не така явно мислеше съдбата, защото моя
график за работа се измени в полза на събота, която съвпадаше с празника на
Рила. За съжаление много от заплануваните събития на територията на Самоковски
окръг и не само на него, бяха отменени поради пандемията в страната и появилия
се упорит грип от Ковид 19.
И така казано
опитах…. Пробвам да осигуря спътник в моята инициатива. Изкачване на връх Дено
в Рила. Удрям на камък. Всеки от моите близки и приятели е зает. Все пак моята
посока и моята цел щеше да бъде покорена не само от мен… Но затова после.
Ставам рано само
да угодя на раницата, която се разхълца от радост щом усети, че я подготвям за
приключение. Закусвам и пия чай в движение на краката ми, нетърпеливи да поемат
по прашните първо-августовски пътища.
Първата пречка
пред мен се оказва автобуса. Няма го защото той не бърза като мен да усети
порива на вятъра в планината. Или може би така е било написано. Някъде там в
невидимата страница на част от живота. Вместо в осем автобусът благоволи пристига
в осем и половина. Естествено не скучая докато га чакам четиридесет минути.
Срещам жена от Хасково с която провеждам непринудена приказка. Естествено тя не
е сама, а с близка роднина, младо момиче на двайсетина години. От нея научавам,
че е родена в Самоков, но вече трийсет години живее щастливо омъжена в Хасково.
Разбирам, че е бивша учителка по физкултура, скиорка и състезателка. Участвала
е в състезание по ски ориентиране и станала първа. И тя беше решила, че денят е
подходящ за планинска разходка. Учудена като мен, че няма ентусиасти на
празника на Рила. Осведомих я, че тази година заради ковидвируса нещата не са
благоприятни и няма да има празници. Все пак животът продължава и всеки прави
личния си избор. Когато автобуса пристига слагаме маски и после поемаме нагоре
в лоното на Рила планина. Моята посока, кабинковия лифт и хижа Мусала, а на
жената и момичето, класическата мусаленска пътека, пеша. Разделяме се с усмивка пожелавайки си взаимно, приятен ден.
Купувам билет
за лифта, където всеки спазва някаква
дистанция заради мерките препоръчани от СЗО и се редя на другата, голяма
опашка. Пред мен са все младежи момчета и момичета. Всеки от тях, облечен лятно.
Панталонки и тениски с къси ръкави. Повечето обути в маратонки. Спортисти. Не така изглежда моя
милост с анцунг, високи туристически обувки и дебела фланела в раницата…
Едва прозрял се
секунда време и веднага зад мен на опашката се нареждат, семейство, майка с
голям син и дъщеря. Поинтересуваха се от времето. Оказа се, че моят часовник им
е необходим. Оглеждам се. Никой няма на ръката си часовник. Любезно ги
осведомявам, че е едва девет часа сутринта. И една огромна опашка ширнала се
пред нас. Няма място за дистанция. Отстрани до нас си играят улични котки. На
няколко пъти минават смело през туристите. Свикнали са с хора. Не се плашат.
Е, най-после…
Влизам и чувам забележката на човек работещ за правилника на лифта. Слагаме
маски и разговорът на младежите пред мен стихва.
Разочарован съм,
когато при мен в кабинката на лифта се качва само и единствено моята
нетърпелива раница. Както и да е, тръгвам нагоре към връх Ястребец. Встрани
мъглата беше открила пробив, започнала на места да се спуска. Въпреки това призракът
в моите очи се видя в далечината - Самоков.
Преди да стигна
горе. Слънцето се опита да захапе, част от гористия хълм. Пречупването на
светлините… Уникална гледка спираща дъха… Но само за очи, които виждат невидимото.
Слизам от лифта не
само за да установя, че групата на младежите вече е комплектована за
изкачването на следващата дестинация, а за да хвана и аз пътя. Това е хижа
Мусала, която в този момент не се вижда от ниската мъгла. Правя първата снимка от
Връх Ястребец за деня и поемам по пътя
на разузнаването… И то е, безброй ентусиасти, които срещам там. Заслушвам се в
обясненията на хора от една малка групичка. Някъде на моята възраст човек
съобщаваше на по младите си придружители невярна информация.
-Тая река долу дето тече е Марица…
Намесвам се с усмивка.
-Не е Марица, а Мусаленска Бистрица. Марица е оттатък
планината, където се намират Маричините езера. От там извира река Марица. Ако е
рекло времето и облаците се разнесат ще видите горе от връх Мусала долината,
връх Манчо отсреща и езерата…
След моето кратко обяснение,
кимвам с глава за поздрав и отминавам. Бързам, защото в планината времето
никога не се знае колко ще стигне и докъде. Успявам да направя снимки на хижа
Мусала и цъфналите наоколо безброй билки от, които се носи свежестта на пролет.
Август в планината отговаря за краткостта на времето тук. Само месец, пролет и
лято едновременно и после, почват първите слани, а понякога и сняг, пада.
Снимам първите
ентусиасти поели по пътеката към връх Мусала, а пък аз поемам наляво към хижа
Чакър войвода. Спирам при първия извор пред мен, който пресича пътеката и се
устремява надолу в долината, където шуми река Мусаленска Бистрица. Настигат ме
двама, момче и момиче, с които разменяме обичайните поздрави: „Здравейте! Добър ден!“Чувствам се леко
изморен, но това не пречи на духът ми да се чувства извисен. Няколко млади
неизвестни за мен гъбки, билки, планински цветя спират погледа ми само и само
за да се усетя в Рая. Минавам през клека и вече съм на финалната права нагоре
към върха към Дено, който ме чакаше горе в мъглите, невидим за очите…
Спирам в изненада пред три печурки, дар от природата. Нищо
чудно, знам, че там, където има диви кози, има и гъби… Внезапно горе пред мен
се отвори прозорец. Сред мъгливите облаци съзирам отново, момчето и момичето. Виждам
ги как се суетят горе. Явно гледката ги впечатлява. Долу под тях са жълтите Саръгьолски
езера, а встрани от тях във форма на пирамида дошла сякаш от Египет се
материализира и за мен самия, връх Шатър. Пътеките зад мен изгубени в мъгла
прозират, истински, бели, искрящи диаманти. Мъглива красота. Спирам за кратък
разговор с момчето и момичето с които се срещам, когато слизат към мен.
Разменяме поздрави, говорим за конспирацията Ковид 19 и за почивките на море… Разделям
се с тях само и само за да усетя, че съм преследван. Някой идваше в моята
посока. Това не ми пречи да продължавам с внезапните снимки, които запечатват
спомените най-добре. Скоро до мен пристига познат глас. Разбирам, че тук на две
хиляди метра съм имал среща. Неорганизирана, но все пак среща. Делян Василев и братовчед
му Спасимир…
Изненадата на моя млад приятел беше пълна. Как така сам, и
как така без щеки за осигуряване в трудния маршрут по изкачване на върха…
Свикнал съм освен раница, друго да не нося по време на
преходи. Всеки планинар сам избира методите, които ще му помагат при изкачване.
Както и да е. Заговаряме се с Делян
докато бавно следваме посоката нагоре към Връх Дено, скрит от нас в мъгла.
Братовчедът се спира от време на време, при намерени печурки, дар от майката
природа. Ние пък водим непринуден разговор.
-Отдалеч разбрах, че си ти… -осведомява ме Делян с усмивка.
-Да не би, погледът ти да се е спрял на шарената ми
торбичка, която нося в ръка? -връщам отговор и аз с усмивка.
-Не. Гледам пред мен, как от време на време спираш и все
снимаш и в мен изникна подозрение, че това си само ти…
Добър довод за всеки, който ме познава. Снимки, които не са
за изпускане. Всеки ден не съм в планината за да се радвам на красотите и. Нужна
е малко повече фантазия, която всеки с добър апарат може да отнесе вкъщи за
спомен. Ето ни и на връх Дено 2790 метра надморска височина. За съжаление
мъглата не ни дава видимост към Студеното дере и потокът със същото име долу.
Поне успяваме да запечатим срещата за спомен. Обядваме и после всеки тръгва по
своя начертан, предварително маршрут. Моите приятели се връщат надолу към четириседалковия
лифт, докато аз продължавам смело срещу мъглата към скалата с име „Сфинкс“,
откъдето мисля да се смъкна към хижа Мусала и да поема към връх Ястребец.
Скоро съм изненадан. Мъглата внезапно се вдига и открива
пред мен чудеса. Виждам Каракашевото езеро как изплува в цялата си изящност от
облаците стелещи се ниско; планински цветя, горе пред мен в далечината връх
Мусала и на места все още неразтопен сняг…. Естествено е да онемея пред такава
красота. Всъщност без да мълчи фотоапаратът ми започва да крещи заповедно:
-Снимай! Това планинско, цвете. Камбанките сини да не
забравиш! Снегът отсреща. Минералите под краката ти дето блестят като диаманти.
Скалата пред теб, Сфинксът, който ни гледа…
Емоции, които трябва да се видят на място и се усетят с
душата. Душата на планинаря, който остава частица от себе си по изкачените
планински върхове в живота…
Едва се откъсвам само за да установя, че тук освен срещи
между познати и непознати хора, съществуват и други. Диви кози и печурки, които
впечатляват с чистите си бели ризки, издигнали високо, глави към слънцето.
Към мен идват
непознати. Разменяме поздрави. Любопитни са какво събирам. Все пак в Рила парк
не можеш ей така да си береш и прибираш неща от природата. Има глоби, но има и
разрешения. Успокоявам ги като им показвам отбраните печурки. Скоро се изгубват
зад мен поели към връх Дено. Моя милост продължава напред. Мисля си, колко
малко е времето и как всичката тая сега изсипана пред мене красота утре ще ми
липсва… Но така е в живота, най-хубавото може би утре когато се върна отново
тук, предстои. Кой знае?!
Снимам внезапно открилото се надолу Студено дере и изворите
на Студения поток. Сняг на фона на неотбрана печурка и планинско цвете оцветено
в розово…
Внезапно отново,
освен вятър изплува и непрогледна мъгла. Доскоро видим Сфинкса изчезва от очите
ми. Не губя повече време, а тръгвам. Времето е напреднало и без това. Правя
снимка за спомен с моя приятел Сфинкса с когото вече сме се виждали няколко
пъти…
Докато слизам по
стръмната пътека в посока Каракашево езеро, заръмява. Дъждът прониква в ушите
ми, пъха се във врата ми наднича в носа ми, но не спира моя порив за
приключения. Почти мокър до кости стигам хижа Мусала само за да установя, че
няма как да спирам за почивка. Вече е седемнайсет следобед, а кабинковия лифт
работи до осемнайсет часа. По пътя както става само в приказките по поръчка,
отново срещам приятели, Стоянчо и съпругата му Ани, които разбирам, че са
тръгнали към хижа Мусала. Говорим си: „Значи все пак въпреки, че празникът на
Рила нямаше да се състои, всъщност се беше състоял?! Приятели, ентусиасти, хора
от цяла България бяха дошли тук да се поклонят в Рила планина, в лоното на
майката природа…“
Трудно се разделям с приятели. Но се налага да гоня лифта.
Разделям се с усмивка с тях и с
пожелание от моя страна за приятен уикенд в планината.
Успявам навреме да хвана най-самотната кабинка на лифта. Пак
съм сам в нея, ако не се смята раницата приятел с набраните печурки в нея…
До нови срещи,
махам за довиждане на планината зад мен. Вече в Боровец слагам маската, но под
нея личи физиономията на щастливия човек. Успял да събере още един ден емоции
от Великата Рилска Пустиня…. Неща, които остават за цял живот!
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар