Не стига само
краката ни да се разходят на воля, но трябва за това и да имаме и ние желание.
Петък! Работен ден. Но не и за мен, който се бе изхитрил да
работи на шести май. Хубавото на това е, че след това човек може да си пожелае
нещо. Нямам търпение да тръгна на някъде. Но къде? Нужен е маршрут и добър
навигатор. Мотор, който да движи нещата.
След ставане се
ориентирам в обстановката. По точно моят син Боян предложи алтернативен
маршрут. След кратък размисъл, а имам ли избор, решаваме да тръгнем. Село Костенец. И не само… Желанието
ни е да посетим места , в които още не сме стъпвали. Хижа Гургулица и Скаловитски
водопад ни звучат добре като преход, който си заслужава внимание.
Тръгваме. Е не ние,
а колата на сина ми, която спира за кратко пред местна самоковска баничарница,
откъдето се снабдяваме със закуски за обяд. Обичам преходите в които се
импровизира. Тръгваме понякога без подготовка, но тръпката така ни хваща, че
просто не мислим за опасностите, които следват, или приключенията, които чакат…
Вече сме на пътя за
Боровец, който ни посреща със слънчевия чар на хубаво време. Това е измамно,
защото докато се промъкваме надолу към град Долна Баня облаците показват
начумерения си лик. Това не спира
ентусиазма ни, въпреки ограниченията на скоростта в населените места през
които, колата на сина ми преминава.
Зеленее се навсякъде.
Цъфнали люляци, бели и виолетови, покрай пътя създават особена атмосфера в
гърдите на пътешествениците в наше лице. Наслаждавам се. Синът ми естествено
следи маршрута зорко да не би возилото ни, да вземе да кръшне някъде другаде, а
не в посоката, която му е определена първоначално.
Пропаднало на
места шосето се опитва да спре устрема ни към приключения. Напразно! Не се
хващаме на уловките му, нито пък на зорките бдителни очи на катаджиите дебнещи
за глоби и нарушения от наша страна.
Спираме за кратко в град Костенец, откъдето се снабдявам с
вестници. Свикнал съм в петък, един път в седмицата да се образовам,
политически. Не, че вярвам на написаното във вестниците, но развълнуван от
видяното, все по-често се удивлявам на толкова много срещнати, правописни
грешки, че се чудя дали пък вече младите не са измислили нова българска азбука.
Но, колкото и да звучи това иронично, все пак е истина, че се забавлявам да
редактирам вестника, докато го чета.
Погледа ми следи в
далечината части от лоното на Рила планина, където все още прозира бялата
пелена на не изяден още от пролетта, сняг. Част от шосето към село Костенец е
възстановен и пътят просто плаче за нови и стари возила. Стигаме прочутия
Костенски водопад.
Ето, че вече сме
при него, където правим снимки на спокойствие. Още е рано и няма посетители,
ако не се смята една жена, която заета да чисти наоколо, не обръща внимание на
поздрава ни.
Изкачваме се над
водопада, където има път, който води към Хижа Белмекен. Това не е нашата
посока, но просто сме очаровани от по малките водопади и една огромна надвесена
скала, на която личат карабинерите. Става ни ясно, че е често посещавана от алпинисти,
които явно тука на това място са намерили интересно място за тренировки.
Както и да е…
Слизаме отново при Костенския водопад, правим снимки за спомен и леко се
смъкваме надолу. Цъфтят покрай нас в жълтото си ароматно цяло, куп глухарчета,
които дават атмосфера на маргаритки и издигнати в зелено кълнове на млади треви…
Ето го пред нас и
алтернативния маршрут по който тръгваме без да се замислим. Табела с указания.
Скаловитски водопад, хижа Гургулица намиращи се в местността „Миликини ниви“
привличат погледите ни като магнит. Четем: „Хижа Гургулица – четири километра;
Скаловитски водопад -пет км. Местността „Миликини ниви ме връща в миналото. Спомените на младостта изплуват пред очите ми.
Точно преди четиридесет и две години… Сякаш
беше вчера, когато на „Миликини ниви“ се провеждаше така наречено и наложено от
системата, военно обучение. /ВОЕННО/ Не
само за момчетата, но и за момичетата, някои от които се справяха тогава, много
по-добре с автомата калашников в стрелбите, отколкото ние…
„О, времена, о нрави!“
След тая посетила ме на място мисъл, която естествено не бе
моя, тръгваме пеша по-шосето. Пежото на сина ми, ни изгледа скептично усмихна
се и сякаш чух гласа му: „ Като си нямате друга работа, трошете си краката
сами, нагоре…!“
Естествено ние без да се колебаем поемаме към приключението,
което дори не подозира, че трябва да забавлява в наше лице двама непоправими,
планинари.
На места пътя ни
гледа разрушен от пороите вилнели тука. Отстрани цъфтят джанки и диви череши.
След като отминаваме къщата за гости скоро зад завоя стигаме до нова указателна
табела сочеща вдясно към гората. Четем: „Гаджовица“-заслон петдесет метра.
Е, не го виждаме от пътя, но синът ми се пошегува, че това е
мястото, където влюбени гаджета си дават срещи. Все пак, „Гаджовица“ звучи така нали…
Както и да е…
Скоро хващаме маркировката в бяло и жълто за хижа Гургулица. Направо нагоре
през гората. Хващаме пътя за който мислим, че е краткия. Все пак шосето прави
много завои, а ние нямаме търпение да стигнем
скоро. Това не ни се удава лесно. Изкачването си е изкачване. Горист балкан в
който преобладават елхи и буки облечени в зелено, чиито листа подканят всеки
пътешественик. Не устояваме. Младите листа на буката са също като пресен
киселец. Дъвчем и вървим. Вървим и дъвчем…
Скоро срещаме сковани, нови пейки. Старите оцветени в
българското знаме лежат отстрани на парчета, изхвърлени в пожълтелия шумак от
миналата есен.
Колкото и да ни кани
пейката и да ни моли да поседнем на нея, устояваме и продължаваме да тормозим
краката си, които още удържат положението. Някъде при срещата на третата,
поредна пейка, спираме. Часът е дванайсет. Усещаме, че баничките в раницата ни
за ужасени… Не и ние, които ги нападаме лакомо, заедно с айран, който си беше позволил да тежи на
раницата ми. Отстрани до нас чуваме и виждаме да бръмчи пчела намерила цветен
прашец в цвете билка, цъфнала в синьо.
След освежителната подкрепа на припасите, които намаляват за
да не тежат на капризната и вечно недоволна раница, тръгваме отново. По пътя не
срещаме никого, ако не се смятат колите,
които се чуват как профучават нагоре по шосето.
Запъхтени от емоции
стигаме до указателна табела. Четем: „въртяща пейка“, отстояща на шейсет метра,
за водопада и хижа Гургулица. Заинтригуван синът ми се отклонява от маршрута и
ето, че сме пред „атракцията“ въртяща пейка, който просто ни моли да поседнем
на нея. Сяда първо Боян и наистина се оказва въртяща. След като се пробвам и
аз, веднага се отказвам. Не е за мен въртенето на тия години. Нека се въртят
младите. Все пак сега за тях света се върти. Снимка запечатва учудени и
усмихнати, физиономиите ни…
Времето не чака! Е и ние не го чакаме… Малко след това
стигаме вдясно на пътя, модерна вила на два етажа с красив двор в който цъфтят
глухарчета, джанки, череши и круши... Указателна табела спира погледа ни с
указанието, че Скаловитския водопад е на 2100 метра. Че това са си цели два
километра… а ние с Боян си мислехме само за един километър. Както и да е… Намираме
се на надморската височина от 1200метра.
Вляво виждаме три
коли намерили паркинг тук. Изпитах съжаление, към Пежото на сина ми. Долу на
паркинга на тая жега… Пътя продължава нагоре. Вече се намираме в местността „Миликини
ниви“ Ние с Боян обаче, избираме да влезем вляво в двора на хижа Гургулица. Вътре
ни посреща говор на туристи. Вдясно бунгала следят вървежа ни. Пред нас,
хижата, а вляво пътя към Скаловитския водопад.
Избираме водопада. Вляво на пътя виждаме четирите лапи на
косматия приятел на хижа Гургулица. Освен кучето от породата на немската
овчарка срещаме погледа и на сива котка, която се промъква покрай нас.
-Здравейте! -поздравявам двойка млади влюбени, водещи се за
ръка. Явно любовта тук е на ход. Ех, младост! Въздишам и отминаваме с Боян по
пътя към водопада. Явно досега се изкачвахме, сега слизаме. Пътят води покрай
цъфнали джанки на които се мъдрят мартеници оставени за щастие от някои
туристи. Снимам ги за спомен и после покрай много елхи и отрязан и окастрен смърч се
спускаме надолу откъдето се чува ръмженето на реката пълзяща между камъните в
дерето.
Изведнъж срещаме,
мъж който води велосипеда си на разходка. Поздравявам го и вместо да се отминем
между нас се заражда задушевен разговор.
Внезапно разбираме, че сме на една възраст. И това ако не е
съвпадение. Набор, който се оказва от село Костенец. Човекът бе, тръгнал на
обичайната си тренировка с велосипеда си, бих казал. За поддържане на тонуса.
Здрав дух в здраво тяло. Учуден беше, от думите ми, че се изкачваме пеша.
Сподели, че километрите показани на табелите по пътя не отговарят на истината.
-Много повече са… Защо не сте се качили с колата си?
-Каква разходка би била това ако ползваме транспорт до тука…
-обажда се синът ми, Боян.
-Едно време на това място, бях на „военно“ обучение като
ученик… -споделям аз -Миликини ниви.
-Да бараките на лагера си стоят още, почти непокътнати. Само
две са паднали. Като ги погледнеш сякаш времето не е минало… Сякаш вчера беше,
когато бяхме на военното… -споделя наборът ми. -Има пазач, който вярвам, че ще
ти съдейства да ги видиш ако искаш.
На това място внезапно, споменът изгря болезнено в мен:
Аз на седемнайсет
години. Всички тогава бяхме, млади и неразумни. Моят клас. Една вечер в
спалното, където спяхме с няколко набори
от моя клас, се започна бой с възглавници. Разхвърчаха се перушинки.
Дочул битката офицерът от запаса, който водеше обучението ни
през деня, ни залови дето се вика, по-бели гащи. Щом не ви си спи, значи ще
марширувате. Така се оказахме навън на плаца, където се строявахме сутрин и
вечер да слушаме химна на страната ни „Мила родино“. Някъде около половин час
продължиха мъките ни и после бяхме освободени за лягане. Ако бяхме наистина
войници, наказанието ни едва ли би било толкова леко.
Всичко това оживява в мен, както и това, че на близката Миликина
поляна, някога бяхме държали за първи път автомат калашников, и стрелбите
провели се на това място внезапно ги чувам да прокънтяват отново в ушите ми,
натежали от спомени…
Почти с нежелание
се разделяме с новия бих казал приятел срещнат на пътя. След пожелания отново
някога да се срещнем някъде по-пътя се разделяме с натежали от спомена, сърца.
Ускоряваме
темпото. Срещаме хора, които вече се изкачват срещу нас. Поздравяваме се
взаимно тъй като се полага на туристи срещнали други в балкана. Както и да е.
Пресичаме една рекичка. Същата шумяща с няколкото си малки водопади. Но това
явно не е нашата цел. Следваме маркировката на указателните табелки по пътя и
най-после стигаме в дерето до друга, рекичка. На това място погледите ни се
спират на навес с турски керемиди извадени сякаш от миналото. Барбекю! В него, двама млади влюбени разменяха целувки.
Встрани се мъдрееше захвърлен на земята, моторът на момчето.
Поздравяваме ги и същевременно изпитвам съжаление към тях,
защото сме прекъснали идилията им. Въпреки това те ни поздравяват с усмивка.
Минаваме малко
мостче вляво докато се изкачваме нагоре по дерето и пред нас се материализира с
цялата си прелест, Скаловитският водопад“ . Погледите ни следят голяма грамада
от скали. Виждаме да извира вода стичаща се надолу по дерето на тънки бисерни
пръски. Сякаш сълзите на природата си бяха дали среща тука. Отгоре в зелената
си листна премяна надвиснали буки. Мъхове по пътя надолу към дерето… Папрати…
Сякаш времето беше спряло тука. Сами сме. Скоро дочуваме мотора с който
влюбената двойка се отдалечава в неизвестна за нас посока. Снимаме се за
спомен. Успявам да направя фотосесия на водопада. В нея естествено бе включена не
само моята физиономия, а и красотите наоколо. Пейката, цъфналите горски
теменужки, сухата ланшна букова шума. Бистротата на водата, пръските които
сякаш бяха хвърлени отгоре ни за да
очароват да карат сърцата да туптят в единен ритъм. Разбирам ги младежите,
които идват тук. Уникално място за романтични срещи…
Винаги, когато се
налага да си отивам от места, които остават по нещичко в душата ми го правя с
натежало сърце. Иска ми се да стоя вечно на това място… Иска ми се, ама времето
не дава. Изтича тъй като водите на красивия Скаловитски водопад. Взимаме си
сбогом и вече сме в обратна посока със сина ми. Естествено сега вече започваме
да срещаме хора по пътя си с които се поздравяваме. Окуражаваме ги с мисълта,
че водопадът е толкова близко, че се усеща диханието му…
Поемаме пътя си към село Костенец, където изнемощяло от жега
ни чакаше все още Пежото на Боян.
Спираме се долу на паркинга за да наточим минерална вода,
която тече необезпокоявано отдавна тука от чешма, паметник бих казал.
Вече сме накрая на
пътя си. Или на приключението. Пътуваме по обратния маршрут за вкъщи. Денят ни
бе оползотворен. Споменът, който остава
от това приключение ни дава повод да не се застояваме дълго на едно място, а
винаги да търсим все нови и интересни места с които изобилства нашата красива
родина България! До скоро!!!
В.Софин
Добро и сърдечно описание!
ОтговорИзтриване