Гарата
В края на града старата Гара,
някога с пълнокръвен живот сега изоставена живееше в спомени. Толкова много
също като годините и. Втората световна война, когато се късаха сърцата на
всички хора. Тогава и гарата стенеше при изпращането на хиляди млади момчета
принудени да се бият за интересите на други във война, която повечето не
разбираха. Разделите бяха много повече от посрещането. Сълзите напираха и
гарата помнеше горещият им шепот долу на потъмнелите от времето плочки. Любов,
който струеше от душите на всички заминаващи. Никога гарата тогава не е била
толкова къпана от сълзи. Блестяха те по плочките с особена светлина, който
гаснеше докато влакът се отдалечаваше от гарата.
Целувките сближаваха. Майка и баща
целуват сина си, който може би виждат за последен път. Любима изпраща любимия
си, и не знае дали ще има целувки и прегръдки в бъдещето. Бъдещето от което
нямаше тогава знак. Деца изпращаха бащите си на война със сълзи и молби да не
заминават…
От гарата прозвуча тежка въздишка… Днес изоставена тя живееше, хранеше се
със спомени.
Посрещането! Мила картинка достойна
за платното на художник. Отново капят сълзи. Но сълзите са от щастие. Родители
посрещат близките си. Някои с цветя, други само с целувки и прегръдки. Жени,
които търсят с поглед любимия си върнал се от войната. Някои от тях плачат
сърцераздирателно загубили близките си! Други се усмихват през сълзи, щастливо.
Съдби, които Гарата помнеше…
Толкова живот беше минал по плочките ѝ, и си беше заминал.
Ето там някога на перона млади се
прегръщаха и никой не пускаше другия… Влакът свирваше предупредително. Това
сякаш караше младите да се държат още по здраво. Но строг железничар прекъсваше
идилията за да не стане непоправимото. Тогава оставаха само ръце махащи за
сбогом и викове за любов докато едните сълзи се отдалечаваха от гарата а другите
пареха долу на плочките…
Естествено това се забелязваше в
повечето случаи само от Гарата. Хората вечно бързаха. Едни за война, другите да
живеят. Нямаха време изобщо да се спрат. Но Гарата беше тук и помнеше…
Съхранила спомени за баби, дядовци, внуци и много, много любов и сълзи… Сълзите,
които говорят истината. Сълзите, които не мълчат!...
Старата Гара не знаеше, че и
нейните мигове са преброени. Беше определена за събаряне. Спомените и съхранени
досега щяха да бъдат разпръснати в праха.
Някога живяла пълнокръвен живот
старата Гара умираше. Умираха, не литваха заедно с праха спомените ѝ. Излитаха
като ято бели гълъби. Нагоре, където небето ги посрещаше радушно… И сякаш
животът почваше отново. Нямаше вече войни, нямаше и изпращане. Единствено
небето плачеше обляно в дъждовни сълзи. Те падаха долу на земята, успокояваха
праха и продължаваха неизменно, земния си път!...
В.Софин 27.03.2022год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар