Осма глава:
Тренировка
за клетвата. Как премина тя. Първият ми градски отпуск и как се почувствах
веднага след него.
Толкова набиване… Не на ядене, разбира се. Толкова старание….
Само и само нозете ни да се научат да маршируват. Монотонно денят изтичаше и
вечер уж си лягахме, поне за кратка почивка. Да, но новобранецът такъв какъвто
бях аз и моите другари с войнишко облекло, трябваше да ставаме в четири
сутринта. Все пак тренировките си бяха, тренировки. Излизахме на градския
площад и там, аха някой от нас да се заколи след заповедта на офицера. При
положение на ремък един автомат близо до мен снабден на върха с нож, за малко
да отреже ухото на човека близо до мен. Все пак късметът му провървя тогава.
Остана му само едно порязване за спомен. Естествено това не беше ножът на моя
автомат, а на войника до него. С това ранно ходене на площада в града, където
трябваше да се закълнем, не в бога и царя, както е било преди девети септември,
а в народната Република България се усещахме толкова уморени, че прозевките ни
правеха постоянна компания.
Отгоре на това
бяхме хванати в капан с мисълта, че целта оправдава средствата. Всички като мен
новобранци принудени да наизустим клетвата, сричахме на глас като първолаци. Налагаше
се като граждани на страната ни да знаем, че трябва да спазваме законите и, и
ако не го сторим да си носим последствията, за това…
Пристигна, но не на
бял кон, седми ноември, който се оказа студен и навъсен като лицата на повечето
от нас. Денят на истината или клетвата без, която не можехме да продължим
нататък. Всъщност действителната военна служба беше задължителна. И всеки
позволил си да стори отклонение от нея биваше съден по законите на републиката.
И така всички облечени
в парадни дрехи се опивахме от щастие под погледите на родителите ни дошли да
зяпат шоуто. Всъщност шоу нямаше, а имаше обръснати и остригани до голо,
уплашени момчета. Стресирани бяхме, всички без изход. Оказахме се в капан, от
който нямаше измъкване. Стиснахме зъби и всеки един от нас с маршова стъпка
задължително мина под знамето с целувка за него и там, с висок макар и треперлив
глас от вълнение произнасяше заветното: „Заклех се!“ След края на тържествената
церемония се върнахме под строй в казармата. Едва оставихме „железата“, „пушкалата“,
автоматите в оръжейната и вече бяхме строени на плаца. Там всеки от нас взимаше
щастлив в ръка разписаната си военна книжка… И не само нея, а и първата си градска
отпуска, дошла като манна небесна.
Имах късмет, че
клетвата се бе провела в родния ми град. Щастлив, но не с маршова стъпка се
озовах вкъщи, където с обич бях посрещнат от моите най- близки и обични, хора.
Неусетно бързо изтече времето прекарано с тях. С предчувствие, което никога не
лъже усещах, че се разделям с бащиния дом. Със свито сърце се прибрах в
казармата, където нощта се оказа толкова дълга. Дълга, защото нямаше заспиване.
Емоциите от деня си казаха, истината. /край/
ГЛАВА ДЕВЕТА: Или, последните ми три дни в родния град и как
късметът ме изпрати в Стара Загора за да отслужа двете си задължителни години,
там…
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар