Любовен сблъсък

                                                                                                

                                          Любовен сблъсък

    Бързаше. Трябваше да хване полета си в 17 часа. Заминаваше за Шотландия, където го чакаше работа. Ягоди. Налагаше се да се потруди ако искаше да се измъкне от немотията в страната му. За трийсетте си години младежът изглеждаше много добре, но още не беше успял да намери мястото си под слънцето.

   Едва днес в последния момент взе документите си за чужбина. И сега просто бързаше за самолета, който щеше да го отведе в Лондон, а от там в Единбург и после сред ягодите.

В това смутно време, когато в устата на повечето хора звучаха изрази като Ковид 19 и война между Русия и Украйна друг в положението на младежа също си търсеше място под слънцето.

 Девойка на около 25 години гледаше целеустремено към Италия. Заминаваше за Рим, където се надяваше да намери работа като домашна помощница. Ако не беше устатата ѝ приятелка, която успешно отне от времето на момичето докато я задържаше с думи като“ „ внимавай, не знаеш какво те очаква…“ вече щеше да е в самолета.

   Всеки търсеше  реализиране на запад в Европа. Някои се целеха отвъд океана, където естествено не ги чакаше куп пари, а труд при това къртовски.  Но мисълта да си един от всички богоизбрани караше и двамата младежи да тръгнат и рискуват за пари. Естествено съществуваше фраза доста популярна в България, която се използваше с успех от всички млади.

„Татко или майко дай ми пари, а не ме учи как да живея!“ Или: „Дай пари и не ми говори глупости!“

   Естествено всички родители се притесняваха от тия думи изречени без да се влага особена мисъл в тях. „Всичко е пари!“ Едва ли, когато има и съществува, любов под слънцето. Истинска и неповторима….

И ето, че сега младежът и девойката заминаваха да търсят щастието. Явно понякога и съдбата решава нещата, а не тия, които се опитват да я променят.

 Докато мъкнеше тежкия куфар в ръце, защото едно от колелетата си беше позволило счупване, Виктор без да иска се блъсна в девойката.

При взаимния сблъсък паднаха, защото и тя също бързаща връхлетя на младежа. Нещата им се пръснаха, а те са озоваха на пода. Виктор скочи като ужилен и се опита да събере разпиляното. Всеки гонеше билета си избягал при падането. Дори прекалено натъпкания куфар с дрехи на Виктор си беше позволил отваряне.

  Двамата се опитаха да си помогнат взаимно. Но автобусите, които щяха да ги заведат до полета на самолетите им бяха потеглили. Или както се казва в наша поговорка: „Петима Петко не чакат!“

Улисани от напрежението създало ситуацията Виктор и Вики не забелязаха това, защото бяха започнали с извиненията.

-Извинявай!  Не те видях! Много бързам за полета си… -започна Виктор, а Вики продължи:

-Извинявайте и вие, но аз също бързам или бързах… Ето на , ако не беше устата ми приятелка Катя сега вече щях да летя за Рим.

-Е мен пък ме забавиха документите. Приятелят ми Жоро ги донесе в последния момент. А като гледам то и моят самолет за Лондон замина. Ще се наложи утре да хвана най-ранния полет. Тъй като и двамата пропуснахме да поемем по-пътя си, който и да е той, редно е да се запознаем. Със сигурност ти казвам, че съдбата си прави майтап с нас…

-Да бе! – прекъсна го Вики. Все съдбата ви е виновна на вас, мъжете. По скоро виновни са приятелят ти Жоро и моята приятелка Катя.

-Е добре. Съгласен съм. Аз съм Виктор, а ти?

-Интересно… Ами приятно ми е Виктория, но приятелите ми викат, Вики. Може да ми казвате и вие така. Но щом започна на „ти“, то и аз ще мина на него ако не възразяваш…

-Да не ме поднасяш? – не повярва Виктор за името на момичето.

Но то тикна паспорта в носа му и той се убеди в истината. Двамата с еднакви имена. Пръст в съдбата ли се беше намесил или нещата се подреждаха от звездите?

Никой и от двамата не знаеше бъдещето си нито пък подозираше какво ще последва от тази странна среща на сблъскване.

-Виж какво Викторе! Може пък ти да ме лъжеш за името си… И Виктория поиска да види паспорта на младежа.

След като се убедиха един друг в истината Виктор попита момичето:

-Ами сега какво ще правим?

После се вгледа в очите на девойката, които бяха решили да се намесят именно в тоя момент с безпомощни сълзи.

-За теб не знам, Викторе, но аз съм от провинцията, а при приятелката си Катя не се връщам. Ще остана тук на терминала и утре сутринта, когато стане шест ще хвана полета си за Италия и Рим.

Разбрал маршрута на Вики, Виктор сподели също от своя страна.

-Какво пък! И аз оставам на терминала. Все пак и аз съм от провинцията. Ще пътувам за Лондон, а после, Единбург и ягодите… казват, че там на полето растат пари, трябва само да се наведеш и ги вземеш…

-Да бе! Ако мислиш ти така Викторе, то и аз трябва да мисля, че като домашна помощница на възрастни италианци ще спечеля куп пари сред купа от дрехи, които ще се наложи да изпирам всеки ден… Дали сред пожълтелите гащи пък не се крие злато… -усмихнала се с ирония,  Вики.

-Да бе! – от своя страна и Виктор се усмихнал -Ще видиш ти като забогатея!

След като поспориха и двамата на тема пари най- после решиха де се оттеглят за почивка на една от скамейките вътре в терминала. Виктор се втурна за кафе и някакви сандвичи с които да залъжат през нощта глада си. Веднага след като се нахраниха на Вики и се приспа. Виктор седна, а тя използва коляното му вместо възглавница и си полегна на скамейката.

Макар, че и на него му се доспа той погледна в момичето. Дългите и красиви коси бяха свободно разпилени наоколо, но те не закриваха красивото добре изглеждащо лице на Викито. Спеше сякаш дете намерило убежище в скута на майка си. От време на време една едва дочута въздишка повдигаше добре оформените гърди на момичето, които смущаваха, но и радваха погледа на Виктор.

Все пак той  разбираше. Нима момичето не изпитваше притеснение. Непознат той и тя, непознати. Но пък каква среща… -замисли се той.

Предишната му връзка беше с една колежка, но приключи бързо. Дали се задаваше нова връзка или не? Той тръсна глава и се опита да се съсредоточи.

Беше решил да търси щастието си в чужбина. Явно и Вики беше решила същото. И тя беше приключила стара връзка, и тя отиваше в чужбина за по-добър живот.

И двамата бяха свободни. Но не свободата ги крепеше, а невъзможността да се реализират в България.

  Малки заплати. Див капитализъм. Бяха дочули, че и в чужбина е същото, но там на запад поне, парите са повече.

И затова и двамата бяха тръгнали натам към щастието. Поне така и двамата мислеха. Щастието е в парите и нищо друго.

Отвън вече мракът вдигаше пелената си за да отстъпи място на зората. Тя нахлу заедно със слънцето, което любопитно проникна вътре и облиза кичур от косата на Вики. Изведнъж нещо в нея заблестя в тъмно червено, сякаш също като рубин. Виктор погледна в часовника си и леко побутна девойката.

Спящата принцеса, но не от приказките отвори очи и скочи ужилена. Как така е заспала в скута на младеж при това непознат!?

-Викторе… Ти, какво!? – погледна тя право в сините очи на момчето, а то отвърна.

-Ами нищо! Вече съмна и ако не искаш да изпуснеш полета си вече е време…

-А, да… вярно! Заминавам. Благодаря ти, че ме събуди навреме, Викторе.

Вики приглади омачканата си пола с ръце сякаш искаше да я изглади, но когато не и се получи просто се усмихна и взе куфара си готов за тръгване.

Преди да тръгне погледна към момчето и попита:

-Ами ти Викторе… Кога е твоят полет?

-Моят е след час! Ти първа ще стигнеш в Рим! А после аз ще те последвам, но към Лондон…

-Тогава чао, Викторе… - и Вики тъкмо се отдалечаваше, когато момчето я спря с думите:

-Така ли ще се разделим? Защо да не разменим телефонните си номера на джиесемите си. Имам идея. Ти ще ми пращаш есемеси как се справяш като домашна помощница, а пък аз как управлявам ягодите, които ще ми донесат печалба… Какво ще кажеш, Вики?

-Интересна идея, Викторе. Защо пък не! Малко разнообразие в скучния ми живот на робиня ще ми дойде наистина, добре…

И двамата размениха телефонните си номера. После Виктор си позволи да открадне целувка от момичето. Вярно, че я целуна по една от страните и, която веднага пламна в алено, но все пак това си беше, целувка.

Виктор я изпрати с поглед. Тя с успех хвърли своя към него точно в последния момент, когато се обърна…

И всичко в един миг приключи.

Едва ли. Защото следва продължение.

В.Софин