Животът и премеждията на моето куче, Бъки
Първа част:
Никога през
живота си не съм подозирал, че ще срещна такъв приятел като Бък, моето куче.
Когато се роди не
знаеше какъв ще бъде живота му. Първото, което усети, това беше всеотдайната обич на майка му Роска.
Именно тя го научи да бъде предпазлив и да не се отдалечава
много от нея. Светът макар и прекрасен с хилядите си особено привлекателни
миризми беше и безкрайно опасен за малкото момче, което още нямаше име.
С бяла козинка и на
места с черно и дори с кафяво на места кученцето изглеждаше наистина красив.
Нямаше как човек да не обърне вниманието на смешната муцунка с която раздаваше
усмивки още от малък. Имаше си и по-голям брат, но от друг баща.
С интерес зяпаше в хората.
Постоянно щъкаха като мравки покрай него и влизаха вътре в една голяма зала.
Какво ли правеха те, се питаше понякога кученцето. Защо не ми дават да вляза
при тях? – беше и другия въпрос, който не му даваше мира.
Веднъж решил да се пребори със страха си, малкият, който още
нямаше име се вмъкна вътре. Видя, че хората се щъкаха и вътре в сградата.
Малката му главичка не проумяваше действията им. Откъде да знае, че хората бяха
тук за да работят и изкарват прехраната си. Вместо да го изгонят вътре този път
му се размина. Беше срещнат от усмивката на Стоянчо, който обичаше кучета и не
само… Той се усмихна надроби филия хляб в една консервена кутия и с остатъците
и нахрани малкия приятел.
Но имаше и такива хора, които не обичаха кучета. От тях се
научи да се пази.
Безименното кученце от породата коли, не знаеше, че там сред
всички работещи вътре в сградата се намира и неговия бъдещ стопанин.
Всъщност това бях
аз. Няколко пъти очите ми се спираха на него докато излизах отвън, където една
картина се запечата в сърцето ми завинаги. Лежаха и тримата заедно. Майка им
Роска отстрани, по-средата кученцето, а от другата страна големия, брат. Сякаш
бяха заети с мисълта, че трябва да пазят малкият космат, непослушко. Да не го
изгубят. Задружно кучешко семейство. Видял интереса ми приятелят Стоянчо се
обърна към мен с думите:
-Вземи го! Няма да съжаляваш! Виж го колко е миличък…! -не
заповядваше, а молеше, той.
-Хубаво! Бих го взел, но вкъщи едва ли жена ми ще се зарадва
на избора ми…
-Нали имаш малък син – продължи да ме обработва мислите ми
Стоянчо. -Ще видиш колко много ще се зарадва. Бих го взел аз, но си имам вече
куче… А и тука, където работим в тази атмосфера едва ли ще оцелее. Сам виждаш
колко кучета има тук и то от различна порода…
Прав беше Стоянчо и нямаше как да не се замисля. Винаги съм
искал куче. Но и от друга страна като виждах колко са щастливи всички, Росето,
безименното малко момче и брат му, се питах дали имам право да се намесвам в
семейството им.
Един ден все пак се реших. След разговор с моя син Боян взех
мерки нещата да се случат. Но знаех и другото, че съпругата ми едва ли ще е
очарована от моите безотговорни действия според нея. Реших да рискувам Без риск
няма успех. Една привечер, когато свършихме работата за деня заедно с приятеля
ми Стоянчо намерихме малък кашон. Сложих го на велосипеда си отзад на багажника
и бавно лека полека намерих дом за него…. Вече с името Бъки, което синът ми му
даде. Всъщност и двамата с него бяхме повлияни от филма по новелата на Джек
Лондон, „Дивото зове“. А и не беше далечен спомена, когато заедно с моя баща
бяхме на премиерата на кинопродукцията с това име.
Първото му
впечатление от нас беше толкова изплашен, че повърна. Оставих го да се адаптира
в една стаичка, която имах отзад като работилница. Поне за няколко нощи докато
искрите, които избликнаха между мен и жена ми не се уталожат. На-после като
видя, че съм упорит съпругата омекна, но с условие да му направя колибка. Още
от малък Бъки беше принуден да се учи на дисциплина. Е моята идея след като го
взех беше, че синът ми има нужда да се научи да се грижи за някого. Но това
разбира се не беше оправдание за пред пред съпругата ми.
Естествено беше да се и появят други причини. Комшиите,
които също имаха кучета реагираха остро. Бъки бил под прозорците им и пречел на съня им.
Преместих колибката му отпред, където го вързах. Винаги е трудно едно начало.
Не само за стопанина, но и за самото куче да свикне. Но както казах и по-горе,
нямаше човек, който да не го види и дето се вика влюби в неговата приятелска
усмивка. Гальовен винаги в настроение за игра Бъки не спираше да гони
футболната топка в двора на къщата ми.
Научих го да ходи за гъби с мен в близката борова гора. След
като се умореше от бягане на воля и се топнеше в близкия поток, Бъки пристигаше
до мен с усмивка и се изтръскваше върху мен. Аз му се карах, но също с усмивка,
защото и двамата приемахме това за поредната весела игра между нас.
Когато намирах челядинки, кучето ми обикновено идваше,
сядаше върху откритото от мен колело от миниатюрни гъби и като се взираше в
зениците ми предизвикателно и сякаш ми казваше:
-Виж се! Оставил си
се някакви гъби да те командват! Аз съм по-интересен.. Защо не играеш с мен!
Естествено аз се усмихвах
сякаш знаех какво ми казва и леко тръгвах напред. Щом видеше, че поемам по-поляните
напред, Бъки скачаше и хукваше пред мен. Аз пък успял временно да го надхитря
се връщах да обера за супата вкъщи от вкусните челядинки.
Понякога улисан в
бране на гъби внезапно дочувах лая на малкия герой. Видял, че някой се доближава
до мен с лисича стъпка, той ме предупреждаваше.
-Стопанино не виждаш ли „лисицата“ е до теб и ще те ухапе
-сигнализираше това в ушите ми Бъки с лай.
Естествено ужилен,
скачах и се оглеждах. Хващах Бъки за каишката, която се размяташе до мен свободна
без да я държа в ръка. Правех го за да
не уплаша „лисицата“ и после след поздрав със срещнатия човек се отдалечавахме
в друга посока.
Трудно е да затворя и забравя тази страница от
живота ми. Особено трудно тя се оказва, ако е била с един истински приятел,
макар и куче, но приятел. Такъв приятел беше Бъки. Приятел с голямо сърце,
което търсеше взаимност и я получи в крайна сметка от всички ни в семейството
ми.
В.Софин край на първа част
Няма коментари:
Публикуване на коментар