Любовен сблъсък -част втора

                                                                            

     Любовен сблъсък  -част втора -27.04.2022год

     Вече в самолета за Лондон, Виктор се замисли за живота и случайните моменти. Сети се, че ако не беше закъснял приятелят му, който му донесе документите едва ли би срещнал Вики. А и тя добре, че приятелката ѝ се е оказала толкова устата, че те двамата да се сблъскат на терминала.

Неведоми са пътищата господни или съдбата си знае правилата. Точно, когато тя се намеси искриците бяха още малки, но вече припламнали и се разгоряха в буен огън. Или чувствата идват неочаквано и удрят куфарите в любовен сблъсък и за двамата. И докато те падат резултатът е налице.

  Естествено Вики, която пристигна след час и половина полет в Рим също се замисли за неочакваните събития случили се от вчера на летището. Още се упрекваше, че е била доста лекомислена като е заспала в скута на непознат.

„Е вече се познаваме, но дали това е достатъчно за да има връзка между нас!?“

В реда на тия мисли профучали като мълнии в главата на момичето, което още се маеше за нещата от живота, които понякога са чудеса, понякога не, тя успя да хване такси и на перфектен английски, защото беше завършила такава гимназия стигна до посочения адрес.

  Посрещна я мъж на около петдесет години, който и обясни как да се грижи  за родителите му. Показа и стаичката, по скоро малък килер, в който Вики трябваше да живее в близките шест месеца или година ако все пак останеше.

Принудена да става рано тя вършеше безупречно работата си. Лошото беше, че понякога нощем също се налагаше да дава лекарства и на двамата стари хора. С мъжа, възрастния господин Пиетро се разбираше, но госпожата фучеше и присвиваше недоволно устата си всеки път, когато Вики я докоснеше.

-Повлекана – обиждаше госпожата с име на Мария – Ако не си вършиш работата както трябва ще те сменим. А и не чакай от нас благодарности и още по малко бонуси. И внимавай като пазаруваш. Искам отчет за всяко похарчено от теб, Евро… И не се мотай навън, защото имаме нужда от теб, постоянно!

„Хайде започна се!“ -мислеше си Вики и вече съжаляваше за решението си да намери препитание в чужбина. Тук явно се отнасят с нас като втора ръка хора въпреки, че нямаме и секунда покой… Я да видим какви ги върши Виктор.“

И вечерта докато си лягаше Вики му изпрати съобщение:

„Здравей Викторе! Отнасят се с мен като робиня, а при теб как е?“

И ето ни при момчето, което вече се опитваше да печели пари от ягодите.

Когато пристигна в Шотландия, бе отведен като всички други близо до полето. Там ги настаниха в каравани по трима и четирима, човека вътре. Взеха им документите за да ги оформят и нещата да станат легални.

   И се започна. Рано ставане. Пълзене на колене. Бране на най-хубавите ягоди и безпощадна конкуренция от други като тях дошли да печелят пари. Имаше чувството, че тук се е събрала част от балканския полуостров. Румънци, българи и други. Храната се оказа евтина, но се налагаше да пестят. Нея да, но не и силите си за полето.

  Естествено всеки се стараеше колкото може. Това не беше достатъчно, защото който не се справяше си заминаваше… Просто мързела сред ягодите не вървеше. Работеха по шест, седем часа, но понякога и по-много повече. Това изморяваше, защото когато Виктор се изправяше кръста и краката го боляха, страшно. Все пак успя да се нареди сред хората, които знаят език. Те работеха като другите, но трябваше и да са нещо като преводачи.

  Едни ягоди се обираха на полето, после зелените се пръскаха с някакъв химикал за да узреят по бързо.

„ГМО – в движение…“ -минаваше понякога мисъл в главата на Виктор. То днес какво ли пък е истинско. Фалшиви усмивки, лъжливи приятели и завистливи хора… Но нали все пак я имаше и любовта. Нали тя трябваше да дава простор на мислите, а не тежката участ на роба, който си мисли, че е излъгал системата.

    Нима тя не му отнемаше всичко. Лишаваше го от справедливо заплащане. Защо като се замисли човек, къде са работниците, от тяхната нация. Нима биха се валяли като тях само в прах за някакви си мизерни евро, които в родината на Виктор бяха пари, а тук просто жълти стотинки…

В реда на тия мисли, Виктор, който се трудеше на полето получи дългоочаквания си есемес от Вики.

„Глътка въздух!“ -помисли си докато четеше написаното в джиесема.

„Да. Виж ти! Не се съмнявам, че и при нас е така.“

Виктор написа от своя страна, че именно Викито е неговата глътка за живот, която го кара да работи и не се предава. Дори си позволи нежни думи към нея.

„Дръж се, мила! Всичко ще свърши след шест месеца и после ще се видим на летището в София!“

    Явно трябваше да си дават кураж за да издържат и двамата. Не всичко е пари! Не всичко обида! Има и любов под слънцето. Има, но за нея всеки трябва да се бори. Като при война. За всяка педя земя, за цъфналото сред полето цвете; за реката, която идва от лоното на планината; птиците, които не спират да се обичат… струваше си за това човек да се бори и да търпи. Но нима търпението трябва да е безкрайно. Времето лети. Всеки остарява, а пропуснатите шансове се увеличават… Миговете на щастие са кратки. Когато осъзнаем това се връщаме именно там при тия мънички искри, които остават белег на всеки от нас в сърцето.

Но и това не е краят на историята, защото следва да има, продължение.

В.Софин  27.04.2022год.