Премеждията на Бъки -втора част

                                                                                

Втора част:

        Едно куче ще те разбере много по-добре отколкото човек, който не вижда по далеч от себе си… Негово височество човекът мисли, че света се върти единствено и само за неговите амбиции.

   Често пъти животът си показва рогата. Идва неочаквано несправедлив. Жестокостта на някои хора ужасява.

  Кучетата, където работех се умножиха. Храната, която отпускаше шефа не стигаше за всички. Обзе ме жал. Временно нещата взех в ръцете си. Всяка сутрин преди да пристигна във фирмата на работа купувах хляб и го разделях между всички кучета. Милите те търпеливо чакаха всеки своя ред без да има и помен за разделяй и владей между тях.

  Внезапно се зададе кризата на 2008 година. Работата намаля. Почти скръцна. Принуден да помагам на семейството си с дъщеря първи курс в УНСС, реших да си намеря още една работа. Старата не я  напуснах, но идвах два пъти в седмицата и то за малко.

В едно от тези идвания косите ми се изправиха. Друг колега взел нещата за кучетата под свой контрол. Имало няколко новородени кученца и той взел, че ги удавил в една кофа. Когато го запитах кой е той, да не би да се мисли за Бог ми отвърна:

-Чорбаджията и без това не ги храни достатъчно. А от излишни гърла просто няма нужда…

   Ужасих се! Пред мен ставаше очевадното. Човек загубил облика си просто ей така взимаше решения угодни за него и шефа.

     Успокоих се, когато видях Росето, майката на Бъки и брат му още да лежат пред сградата на фирмата. Но всичко това продължи. Част от кучетата по-големите бяха откарани в други селища и оставени там на милостта на местните хора.

    И точно в онзи момент Майката на Бъки била бременна. Това го разбрах после. Когато роди три здрави кученца, моя приятел Стоянчо беше наистина щастлив. Но жестокостта беше заразила и кучетата. Гладът и неразбирателството избухнал и при тях.

Когато дойдох за пореден път ме стигна новината…

 Роска вече я нямаше. И кученцата ѝ също. Друго куче, порода питбул ги беше убило, всички. Милата Роска, с нейния малък ръст, се беше борила напразно за рожбите си и дала живота си за тях… Нелепа съдба, зла участ. Братът на Бъки явно видял, че няма избор изчезнал някъде и не се върнал повече. Явно и неговата съдба е била жестока.

 Добре, че Бъки вече бе с мен на безопасно място и се радваше вече на благоволението на всички ни вкъщи. Между другото знам от Стоянчо, че рождената му дата е била някъде през октомври 2007година.

        Още недостатъчно порасъл го водехме със сина ми на разходки. Веднъж даже напролет ни придружи до река Искър. Водата беше придошла и за малко да го отнесе. Но все пак на кучетата плуването им е заложено по рождение. Размина му се със страх от негова, а и от наша страна.

      Научил се бе малкият Бък да ходи все по мен. Беше ме приел като част от неговата глутница. Всъщност водач, който му помагаше в опасните мигове на живота му. А такива не липсваха.

В една още не отишла си нощ, когато се събудих дочух:

                                                                Кучешки диалог

         Ранна лятна утрин. Докато отвън мракът упорито отказваше да си отиде и отстъпи мястото си на деня, неволно ушите ми дочуха кучешки диалог.

„Какъв диалог бе!?”-ще каже някой невярващ . После, ще се усмихне в лицето ми, сякаш е видял в мен лудия човек. Но дори и луната показала цялата си бледа призрачна светлина усети, че става нещо интересно, защото лаят на моето куче Бък и отговора на другото звучащ някъде далече в града не закъсняваше. Интересното в случая беше, че те наистина се изслушваха. Не лаеха едновременно създавайки паника във все още спящите хора, които и не подозираха, че дълга нощта най-после бе отстъпила място на деня. Когато диалога на Бък свършваше, другото неизвестно за мен куче, подхващаше своя. Слушах истински кучешки разговор, от който не разбирах и думичка. Може би моят Бък споделяше с неизвестен нов  далечен приятел съдбата си; може би се оплакваше от мен, или пък се хвалеше, защото винаги ме посрещаше на портата усмихнат. Пъхаше с любопитство влажния си нос в лицето ми и тихо изскимтяваше обзет от неистова радост. Сякаш чувах думите изречени от него, които казваха: „Здравей приятелю! Как си? Добре ли я караш? Радвам се да те видя отново!”

Естествено не издържах диалога на кучето си, на милия поглед вперен търсещ нещо в очите ми и моята ръка сама, доброволно се отпускаше да погали главата и почеше ушите му.

Сега като се замисля, навярно именно всичко това Бък споделяше с лай на неизвестния за мен ново излюпен ,далечен приятел от града, който навярно му отвръщаше с оплакване, че е вързан за синджир и движенията са му строго ограничени. За разлика от него моят свободно щъкаше необезпокояван от нещо друго освен от хладния сутрешен въздух. Макар да си има колиба Бък обича през лятото да спи пред входната врата, където винаги ме посреща с усмивка и поздрав, който звучи в ушите ми винаги така: „Здравей стопанино! От кога те чакам да ми донесеш закуска!”

Давах му храната веднага и чак тогава развеселен и махащ ранобудно опашка Бък ме оставяше  на мира, за да вървя на работа.

Внезапно диалогът на двете кучета, моето и чуждото, който замислено слушах, все още не станал от леглото си приключи. Кой какво беше казал с лай, кой какво споделил, никой дори котките ми не разбраха съсредоточени от храната  с която бе отрупана паничката им. Може би нощес разговорът на двете кучета ще продължи. Всеки от тях ще сподели, как е минал денят му. Дали са били нахранени, милвани и разхождани. Срещнали ли са по време на вечерната разходка в близката борова гора някого и кой е бил той? Какво ще си кажат никой не знае. Единствено и само те.

    Моят Бък и отдалечения му неизвестен приятел или пък кой знае, може би приятелка с която той беше успял да намери своеобразен кучешки език, явно копнее за истинска среща също като нас хората. За това нощем знам, че винаги ще се включва с особен лай в диалог с други като него, които търсеха любов и привързаност. Защото казват, че без тях, просто никой не може, да диша…!

Край на втора част.

В.Софин