Избягалите очила
Една сутрин
след ставане се сещате, че на носа ви е имало нещо. Докато гледате още непълно
пробуден внезапно проумявате, че това са били очилата ви. Снощи сте гледали филм
по телевизора с тях и сега просто ги няма. Ровите с мърморене в леглото, но когато
то отказва съдействие се вмъквате под него, където вместо очила намирате прахта,
която благосклонно залепва на пижамата ви.
Измъквате се панически.
Но злото вече е сторено. Хвърляте за пране пижамата и тръгвате да се обличате.
Да, но… Къде ли са
дрехите!? Няма ги на стола, липсват в стаята…
Примирен отивате до гардероба, който ви отпуска нови, които
обличате.
После опипом намирате банята, където се миете. След като не
откривате кърпата за лице, използвате тоалетната хартия, която все още не е
успяла да ви избяга развита, докрай.
За да не скучае
обшивката в коридора успешно я почесвате с ръце, докато откриете кухнята. Време
е за закуска. Намирате хладилника и търсите провизии. Сиренето леко гранясало
го откривате с безпогрешния си нос, който точно в тоя момент не ви подвежда,
като очите лишени от очила. Издирвате масата и стола. Намирате ги. В суматохата
така ѝ не са успели да се скрият някъде. Сядате и започвате да се храните. Едва
приключили със закуската отново започвате, търсене.
Лишен сте от разума
си. За момент се сещате за хапчетата в чекмеджето на нощното шкафче. Те са за
деменцията ви, която се засилва.
Да, но без очила вместо хапчета за деменция взимате тия за високо
кръвно. Оказва се, че точно в тоя момент нямате такова. Нормално, но това е
достатъчно и изведнъж подгъвате колене и падате на пода, който ви приема гостоприемен.
Прави го защото кръвното ви е паднало толкова много, че замайването е процес,
който върши лоши неща за вас.
Това не пречи, на нещо да се изхлузи от челото ви и да избяга
панически, някъде долу на килима. Това са вашите очила, които до тоя момент
успешно ви разиграваха. Хубаво, но номерът им не минава, защото хапчето за
кръвно ви помогна. Обаче другото за деменцията още дреме някъде в чекмеджето но
нощното шкафче.
Ставате от пода и се
чудите. Разбирате, че нещо е паднало от челото ви, но не се сещате точно какво.
Смъквате се отново на пода и започвате издирване. Откривате очилата и се питате:
„Чии ли са, и кой е този загубеняк, който ги е захвърлил на
пода, където могат да се счупят…!?“
Оказва се, че загубенякът сте вие и го осъзнавате едва,
когато ръцете ви свикнали цял живот да бъдат ваша опора нахлузват на лицето ви,
очилата.
Вече виждате и не е нужно да чешете обшивката в коридора и
да се придвижвате навсякъде опипом.
Виждате в спалнята
отвореното почти докрай чекмедже на нощното шкафче и се питате:
„Кой ли идиот си е позволил такова своеволие?“
Да не би домашната котка, за която се сещате в момента, защото
не сте я нахранили още. Какво пък, затваряте чекмеджето, но после внезапно
блясва искрата в мозъка ви… Май нещо не сте свършили както трябва…! Отново отваряте
чекмеджето и надзъртате в него. Там таблетките за деменцията просто ви умоляват
загрижени за вашето здраве. За да не ги разочаровате гълтате няколко наведнъж,
защото просто нямате идея за какво са.
След малко стават
чудеса. Хапчетата ви помагат да се осъзнаете. Вече е обяд. Цяла сутрин сте се
лутали безпомощен като дете, което не знае какво прави.
Добре, че медицината у нас е на ниво. Тя помага в такива
моменти, а и очилата вършат работа. Но питате се докога…
Може би до следващата сутрин, когато изпаднете в същото
положение. Без очила и без хапчета за деменция.
„По-дяволите! Защо телевизорът работи? Не го ли изгасих
снощи?“ – минава точно в тоя момент заблудена мисъл търсеща решението в главата
ви. Но стомахът надделява. Той неистово се обажда с къкрене на черва. Затова
отивате в кухнята и виждате, какви бели сте свършили на закуска. Чиния
търкаляща се на пода. Добре, че е алпака та е останала здрава. Хладилникът
почти размразен зее разтворен и ви гледа под вежди. И всичко това, като се сети
човек само заради едни избягали очила. Ами акъла и той го няма…
А какво ли всъщност, има?
Младостта е успяла да избяга някъде. Вместо нея празнува
всекидневно оная, трудно търпима гадина, старостта…
В.Софин
29.04.2022год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар