Дългия път
Изминах дълъг
път. Не ми беше лесно. Опитвах да се изкача, горе. Там, където първо Слънцето с
усмивката, изгрява. Опитах! Винаги се
спирах в подножието на планината. Виждаше ми се прекалено трудно това
изкачване. Малодушието спираше порива ми. Гледах горе как в небето изгряват
звезди, а Луната извлича най- добрия си поглед за мен. Гледах и въздишах. Да,
но ако исках да стана нещо, поне да не бъда нищо, се реших. Костваше ми време.
Стъпка по стъпка. Крачка малка, после голяма… Измина много време. Косите ми
започнаха да се оцветяват в бяло. Изведнъж се реших. Нямах повече време за
отлагане. Поех нагоре по пътя. Срещнах
препятствия. Често пъти, неодобрение и неразбиране в очите на хората. Въпреки
това положих усилие да правя стъпките си. Днес една, утре две. А в други ден
може би мислех си ще успея и повече. Най- накрая победи упоритостта или инатът
ми. И днес все още си задавам въпроси като: Как? Защо аз? А трябваше ли?
Заслужавах ли да изкача върха? Може би, не. Но все пак бях тръгнал и трябваше
да се видя горе. Там високо в свободен полет сред орли, соколи, въздух, облаци
и свобода, която долу не бе разрешена.
Вече стъпил на
върха осъзнах себе си. Разбрах, че съм прашинка. Всъщност прашинката на
времето, която се опитваше с помощта на вятъра да се издигне. А заслужавах ли
го? Този връх и свобода!
Някога навярно
ще ме мислят. Някога някои от хората ще разсъждават. Но никой няма да стигне
истината.
Всеки сам без
чужда помощ изкачва своите върхове в живота. Тук, майка и баща не са в помощ.
Не са и институции, които спонсорират. Тук съм сам. Единствен. Върха ме чака.
Все още има търпение. Моето вече взе да се изчерпва. Нужно ми е усилие. Едно
малко, последно. Да надникна над върха. Само да погледна долу. И стига ми.
Всъщност ми е много. Един поглед казват не стига. Но на мен, стига ми едно. Да
обичам България, Родината да мисля за нея, и ми става болно, когато има както
казваше някога шефа ми мижитурки има много, които я продават.
В.Софин 30.09.2023год. Самоков
Няма коментари:
Публикуване на коментар