Оцеляване

Вече минаха 2 години откакто аз и съпругата ми се борим с безработицата. Съкратени от работа, ние все пак оцеляваме. Вярно помощите свършиха. Но благодарение на шанса, че имаме дете, се справяме успешно с 35-те лева, които благодарение на управляващите, все още взимаме. Жена ми следи отрочето, да ходи редовно на училище, защото все пак трябва да се яде. Ако не ходи редовно на уроци, току виж спрели и таз „привилегия”. Тридесет и пет лева! Пари са си откъдето и да ги погледне човек. Всеки ден от месеца по един хляб за трима. Разделен по равно, за обяд и вечеря. За закуска не може да се мисли! За останалите пет лева свещи.  Вечер в тъмното са нужни, за да може с жената да уцелим леглото за лягане. Но, как се преживява с толкова „много” пари! Не може! Дойдоха верни служители на закона. Спряха водата. Спряха в началото на зимата и тока. Боклука отказаха да взимат. Не съм бил платил данък в общината. Търпях мизерствах! Мизерствах търпях! Най-накрая не издържах! Нелегално се включих към мрежата за ток. Пуснах и водата. Но уви! Не бе за дълго! Разбрали за мен. Знаете как! Анонимно! Дойдоха у дома. Описаха и изнесоха всичко по-ценно, което притежавахме с жена ми. Даже на изпроводяк ми рекоха:

-Длъжник си! Имаш късмет, че не те вкарахме в затвора! Щеше да изгниеш там!

По-някога вземах от един състрадателен съсед,  неговото малко магаре. С него отивах до гората, да събирам паднала суха дървесина. Но ненадейно ме хвана горският. Рече ми:

-Нямаш разрешително! Пари нямаш! Значи конфискувам магарето!

-Но то не е мое! -примолих му се аз.

-Не ме интересува! –отвърна ми горският.

-Може ли, поне въжето, да взема! Повода с който го водех!

-Че, защо ти е, без магаре! –запита ме изненадан той.

-За да се обеся! Да не преча на никого!-казвам аз, уж спокоен, но вътрешно кипнал.

-Ти си луд, бе човече! –каза ми горският и по-джиесема извика служители от лудницата.

Веднага ми сложиха усмирителна риза. Даже инжекция ми сложиха за успокоение.

-Почакайте хора! –казах им аз. –Не виждате ли, че съм спокоен!

-Как, ли пък не! В тази държава всички, които са спокойни са луди! Така, че приятелю, не се дърпай! Безполезно е! Идваш с нас! –казаха те.

-Имам дете и жена!- замолих се отново аз.-Помислете за тях!

-Детето „социалните” ще го вземат под закрила. А на жена ти прав и път! На магистралата има място. Ще се справи! –отвърнаха ми те усмихвайки се безцеремонно.

-Как така бе, ще ви убия! Не ви ли е срам от това, което казахте?- Ревнах аз на висок глас.

-А, видя ли! Луд си! Опасен за обществото! Прибираме те! –и без повече да се разправят с мен, ме тикнаха в лудницата.

Вярно мъчно ми беше за детето и жената, но поне тук,сега ме хранят три пъти на ден! Имам си самостоятелно легло. Завивки! Успокоителни,също! Целта е, да не мисля за семейството си и да буйствам. Все пак, добър късмет извадих! Като се замисля за другите отвън, как се мъчат да оцеляват в това сурово, „негостоприемно” време, чак ми става мъчно. Сега държа нещата тук в лудницата под контрол. Щом кажа на служителите, да ми дадат въже, веднага ми „дават”! Но, не въже, а успокоителни. За да не забравям, че все пак съм роден и витая наоколо. Понякога телом, понякога само духом! Но, нали все пак ме има!? Нищо, че това го знам единствено и само аз! Човек не може да има всичко! Но поне аз имам подслон! Щастлив съм, като никога досега в живота си! Истински щастлив! Отвън живеят в стрес,пък аз си гледам моят интерес!

В. Софин