Инвентарен номер

„Кадърни” хора приватизираха завода. Спечелиха го честно на търг. „Поиграха” си така да се каже, на „производители”, известно „наложено” им време от държавата. После хората, които бяха в завода и работеха, все пак за хляба си, бяха съкратени. На приватизаторите, не им се занимаваше с производство. Че, кой днес се занимава? Колко останаха „будалите”? Малко, само тези които, все пак успяха да се наложат с някакъв, макар и символичен износ в чужбина. Всеки иска магазин да има. А производство? То се знае, всичко се внася готово от вън. По- някога качествена, но доста често некачествена стока, понеже е евтина и донася бързи печалби на търговците.

Тези, които купиха завода, разпродадоха машините и всичко по- ценно което имаше. Дори не пощадиха и дърветата. Отрязаха ги с цел единствена-печалба! После дойде ред на сградите. Една по една изчезнаха и те. Помислих си, помислих па реших, че щом съм оставил 17 години от живота си в завода, все пак и аз би трябвало да имам някакъв дял. Дори и нещо малко, символично, така да се каже за спомен. Отидох до портала, влязох. Попитах учтиво бригадата, която смъкваше, електрическите кабели от сградите, дали мога да си прибера „моите” работи, които бях забравил при напускането на завода.

-Какво си мислиш а, че имаш нещо твое! –попитаха ме те.

-Да,ето тази ножица, която държиш, лично от дома си я бях донесъл. Всичко беше в интерес, така да се каже на работата. –казах аз и посегнах да си я взема.

-Не пипай! Всичко, което виждаш на около е мое и на бригадата с която рушим сградите. Може и да е била твоя ножицата, но сега е моя! –с ехиден тон ми отговори отговорникът.

-Добре де, няма да се караме! Но, моята бивша бригада ме помоли да прибера хладилника. Той си е лично наш! Събрахме всички от цеха по- десет лева и го купихме! –казах аз, мислейки, че ще се разбера с разрушителите на сгради.

-Нали, ти казах, че не може! Я погледни на хладилника има инвентарен номер на завода! Значи е наш! –отново ме огорчи и отряза мераците ми отговорникът.

-Да знаеш, че и аз самия имам инвентарен номер и принадлежа на завода. Нима и мен ще продадеш?

-Не се подигравай с мен. –отвърна отговорникът. –Какъв номер имаш? Дай да видя!

-Гледай виж, ето на ръката си имам „клеймо” останало ми от трудова злополука! Видя ли, че сега действително принадлежа на завода!

-Може, но ти не си ни нужен! Нужно ни е всичко, от което ще изкараме пари! Ако искаш да си купиш ножицата може да дадеш някой лев и пак ще бъде твоя. А и хладилника също. Щом ти е домиляло, плащай и взимай! –така ми отвърна отговорникът по разрушаване на сградите, които години наред, изхранваха една част от нас работниците. Съвсем обиден, въздъхнах отчаян, виждайки разрушението, което тези „наемници” бяха направили на завода. Без повече да кажа нещо, напуснах с мисълта, че никога повече няма да го видя.

Няма го заводът! Вече отдавна го няма! Остана само спомена, на преживяното с колегите! Той споменът, никой, не може да го бутне и разруши! Жалко, все пак, че в уж цивилизована страна, се разрешава легално на вандали да я опропастяват! А това, което споделих за завода се отнася и за много други предприятия, които както казах, бяха унищожени с лека ръка, в нашата мила родина България!

В. Софин