"Тодоровата" младеж

Понякога се питаме по-между си и спорим: „Кога синът става мъж?” Някой навярно ще каже, че това става на 18-сет  навършени години. Уви,  съвсем не е така! Бих казал, това става, когато бащата си отиде от този свят и всички проблеми лягат на неукрепналите, още от труда плещи на сина. Цялата работа, която родителя до този момент е вършел , сега принудено от обстоятелствата, свършва отрочето.

Същият сценарий, бих казал, се случи и на мен. Баща ми обичаше да казва с ироничен тон:

-Какво става синко? Хвана ли те „Мухата”?

-Каква муха, бе татко? Не виждам, никаква муха! –отговарям аз и се оглеждам наоколо, търсейки насекомото, което според мен не съществуваше, а беше само в мислите но баща ми. Действително нещата стояха точно така! Когато след 90-те години върнаха, нивите и ливадите, и ние като всички останали, заедно с бащите ни,  се втурнахме да обработваме, каквото можем. Тъкмо беше станало време за коситба. Изморен, не свикнал на тежката селска работа, често спирах да си почина. Виждайки това баща ми, ме задяваше. Според него симулирах. Затова и казваше, че съм станал мързелив. Също, като задрямала на слънце муха. Аз мърморех недоволен и все се оплаквах. Показвах му ръцете си, които цели бяха в мазоли. Но вместо съчувствие от негова страна ме посрещаше с топла иронична усмивка:

-Защо стискаш, така здраво косата сине? Тя няма да ти пусне вода! Дръж я леко и свободно! – после ми показваше  ръцете си, на които нямаше даже и помен от мазоли. С търпение, отново и отново за сетен път, татко ми показваше, как се коси. Вместо да го послушам за да вникна в работата, аз „блеех” неизвестно къде, отнесен. Усетил това баща ми въздъхваше и ми нареждаше:

-Е то, се е видело, че от теб, не ще стане косач! Върви до извора за вода, че свърши!

Доволен оставях косата да си почине, от моите досадни мазоли, и бързо отивах да изпълня волята на татко. Когато се връщах с пълното шише, баща ми спираше работа и жадно поемаше живителната течност в жегата. После избърсваше с ръка устните си и отново ми показваше търпеливо, как се коси:

-С върха на косата, трябва да хващаш, по-малко от тревата, а не като теб! Замахваш и си мислиш, че всяка „сламка” пред теб ще падне отрязана. Сам виждаш, че със сила не става! То коситбата синко, все пак си е тънка работа!

-Опитвам се татко, но не се получава! -Отговарям на баща ми мислейки, че ще ме разбере. Вместо това той, съвсем назидателно ми казва:

-Опитваш се, защото не ме слушаш,какво ти говоря! Но бъди сигурен, че рано или късно, ще ти дойде до главата! Запомни добре думите ми!

После добави с тънка ирония:

-Кога, ще порасна, като теб татко, че да не ме мързи! Тази пуста „Муха”, дето те е хванала синко, не те пуска!

-Не е така татко, не ме мързи! - Опитвах се да споря с баща си, аз.

-Тодорова младеж! Тодорова! – Казваше той и въздъхваше, явно огорчен. Мисълта му беше, че съм израснал по-времето на управлението на известния предишен лидер Тодор Живков. Според него, не се бях научил на труд. Сега, като се връщам в миналото,с тъга си спомням думите на баща си.  Мисля, че бе прав. Той от 12-сет годишна възраст е бил принуден да работи за хляба си. А пък аз, действително на неговите години, чисто и просто си играех безгрижен.  Когато времето напредна и се извъртя, безскрупулно  ме потупа без милост по-рамото,чак тогава го усетих. Нямаше кой да ме поучава, да ми помага. Татко го нямаше до мен! Цялата мъжка работа, опря на ръцете ми. Почувствах, едва тогава, каква силна опора съм имал и съм я изгубил безвъзвратно. Но, време за вайкане нямаше. Трябваше да се захвана с ливадите. Да ги окося и най сетне да докажа, най- вече на себе си ,че ме бива за нещо. Започнах с ентусиазъм работа. Успях благодарение на ината си. Справих се, но  доста по бавно от баща си. На втората година припомняйки уроците, които той ми даваше, влязох така да се каже в „релси”. Започнах да се справям също, като него. В съседната ливада по-това време също косяха тревата. Баща с двама сина работеха успоредно до мен. Те се „ бореха”, със зелените площи, напредвайки доста бързо напред.  Неочаквано,  бащата им дойде любопитен при мен за да види, как се справям. Погледна ме и попита:

-Кой те е учил да косиш?

-Как, кой никой! –отвърнах му учуден, мислейки, че не се справям добре.

-Не ме лъжи. Моите синове не могат да се справят като теб. Явно си гледал баща ти, как работи. От него си схванал занаята. –Каза ми той, уверен, че скривам нещо.

-Сега като се замисля, прав си. Така беше! - Отвърнах му изненадан от себе си. Уви, за мой срам много късно достигнаха думите на баща ми при мен. Днес, ако беше жив, навярно щеше да се гордее с това, което успях да постигна. Не би казал, че „ Мухата” ме е хванала. Но, все пак би споделил със тънка насмешлива ирония:

-Тодорова младеж! Тодорова! Но, май, наистина я бива за нещо!

В. СОФИН