Старата бащина къща

Къщата в която израснах, като дете отдавна вече я няма. Въпреки това, споменът за нея е в мен. Цялата е пред погледа ми. Затварям очи, и ето, че тя изплува отново в съзнанието ми. Направена от преплетени лешникови пръти. Измазана с кал и баданосана. Със скърцащи, жалостиво дървени стълби, които водеха до втория етаж на къщата. Шумолящите, нощно време мишки, които търсеха храна на  тавана. Впили гладни зъби в гредореда над главата ми, те се чувстваха у дома си. Всичко е тук, вътре в мен. Нищо не е избягало. Нищо не е изместено. Само времето, единствено е избягало. Ето, че виждам пак, старите дървени долапи, в които всяка сутрин подреждахме юрганите и одеялата след ставане от сън. Входната врата, боядисана в зелено, с малко правоъгълно прозорче, от където наблюдавах, кога родителите ми, ще се върнат  вечер от работа. Тясното коридорче, водеше до малък, квадратен салон. Вратите на кухнята и килера, също се намираха тук, в приземието.Полека мислено, отварям вратата, към втория етаж и се натъквам на високите, непослушно скърцащи стълби.Изкачвам ги , стремейки се, да не вдигам шум. Стигам до дървената площадка. Завивам вдясно, хващам се за парапета, който проскърцва недоволен от здравата хватка на ръката ми. Пред мен са отново две врати. Едната вляво, води към спалната, в която с моята сестра израснахме като деца. Другата е на право. Гостната! Отварям вратата и виждам, старият ни телевизор Пирин. Бях на три години когато, един ден баща ми го донесе. Беше си истинско, невиждано чудо. Всяка вечер, комшии идваха да гледат у нас телевизия. В повечето къщи нямаше, а интереса на хората бе, чист и неподправен. Споменът ме подсеща, че тогава, нямаше детски предавания. Първо се появи „Сънчо”. Едва по- късно създадоха и предаването „Бързи Смели Сръчни”, което също обичах да гледам с удоволствие. В спалната, където прекарвахме доста от времето със сестра ми, имаше два кревата, а по средата, стар боядисан в зелено, четирикрилен прозорец, с малки прозорчета. От него се открояваше, изглед към местността „Ридо”, с прави, красиво пораснали борове, ухаещи на смола. Долу в приземието се намираше другият, двукрилен прозорец, който гледаше от кухнята също напред, към улицата. Точно в този момент, затворил очи и отнесен от спомена виждам как пред мен едно хлапе,щъка радостно в двора. Хлапето, това съм аз. Галя , ловджийското ни куче Пиринчо, което по-късно, бе изпратено на село при дядо. Когато се построи новата ни къща, отпред, се наложи да бутнем старата. Необходимо бе, да се освободи място за двор. Под най- долната греда, където бяха основите, ни чакаше от дълги години скрита монета от десет стотинки.Навярно, нарочно бе поставена там. За късмет на къщата. Датираща от 1881 година, това е една от първите монети създадени след освобождението на България от турско робство. На гърба и пишеше: *България*Съединението Прави Силата*.Напълно възможно е, мисля си,  старата ни къща да е била построена точно тогава. Излизам отново мислено, отвън пред нея. Хвърлям поглед, към турските керемиди, с които бе покрита къщата и си припомням: Когато паднеше от устата ми млечен зъб, излизахме с баща ми отвън. Хвърляйки го на керемидите си пожелавах нов - железен.

Вярно, бащината къща отдавна вече я няма! Но спомена за нея стои и до днес в моето сърце! Преживяното в стария, мил дом, детските щастливи години! Това остава  и ще стои в мен завинаги!

В.Софин