Любимка

Тогава бях в осми клас. Зад местността „Ридо”, бяха засадени малки борчета. Така нареченото залесено, беше заградено, за да не влизат домашни животни в него. Баща ми, тогава реши, че трябва  да гледаме коза. И кой да я пасе? Аз разбира се. Връщайки се по-обяд от училище, грабвах моят постоянен спътник –книгата, хващах за повода козата на име Роза и отивах на „Ридо”.Виждайки хубавата зелена трева в залесеното пространство, вкарвах животното там. Хем заградено, хем няма да и щукне да бяга. После аз, разтварях нетърпелив поредният приключенски роман от Жул Верн и се потапях в интересните преживявания на героите, които омайваха въображението ми и ме отнасяха някъде далеч. Но, един ден, съвсем неочаквано до мен изникна,  сякаш от нищото горският лесничей.

-Защо пасеш козата в залесеното пространство? –попита ме строго той. – Не знаеш ли, че е забранено?

-От къде да знам, като няма табела, която да ми покаже, че съм в нарушение. –отговарям му леко изплашен аз.

-Да не съм, те видял повече тук! –заповяда ми лесничеят бранител и ме изгони безславно от залесеното пространство с борчета. Обаче, аз се оказах упорит млад човек –инат. Истински верен последовател на зодия козирог. Продължих да водя козата там, пасейки я в заграденото пространство. Но, вече опарен внимавах. Оглеждах се от време на време, за да не ме спипа пак горският. И ето, че един прекрасен, слънчев ден го видях, как идва бързайки към мен. На момента прекосих залесеното пространство, но в другата посока. Извиках Роза по име. Тя послушно, прескочи заградените насаждения с борчета и ме последва. Успяхме задружни,  да се отскубнем от преследвача си. Случайно на улицата, когато един ден баща ми прибирал козата срещнал лесничеят. Разговорили се. Горският го попитал:

-Едно дете пасе козата си в залесеното място на „Ридо”. Да не е твоят син?

-Не вярвам да е той! –отвърнал баща ми изплашен, че ще го глобят.

-Не мога да кажа, все пак със сигурност, че е той. Но едно момче, като твоето, пасеше козата си сред младите насаждения с борчета. Като ме видя, скочи бързо. Прекоси залесеното в другата посока. Свирна. Извика козата по-име. Тя съвсем послушна го последва. Успяха да ми избягат. Но, аз съм упорит лесничей,  ще ги пипна. Рано или късно! Така, че внимавай! Да не се окаже, че това е точно твоят син!?

Разбрах от баща си, за случилото се. Реших да не предизвиквам, повече съдбата. Вече пасях Роза, само на „Ридо” сред големите борове, където също имаше трева.  Нещеш ли, веднъж унесен, както винаги в четенето на поредният приключенски роман, не съм забелязал, кога козата е изчезнала. Изпарила се е. Нямаше я никъде. „Ами сега” –мисля си. –„Как ще се прибера в къщи без Роза!” Започвам да претърсвам „Ридо”, даже и до залесеното място отскочих. Нямаше я никъде! Прибирам се отчаян с провиснал от срам нос в къщи. Баща ми, отвън пред нас седи на пейката и пуши цигара. Като ме видя без Роза ме попита:

-Къде е козата синко? Защо се връщаш без нея?

-Не знам татко, няма я никъде! - отговарям изплашен аз сигурен , че баща ми, ще ми се кара. Вместо това, той се усмихна и рече:

-Гледам коза иде, козар няма! Питам я: „Розе, къде си загубила стопанина?” Тя извряка пред вратата, отговаряйки ми, явно че не знае. Пуснах я да си влезне. Била жадна. Напи се с вода. Сега си почива в кошарата.

Почувствах как ми олеква, от думите на баща ми. Разсмях се заедно с него и влязох в кошарата, за да видя любимата ни, непослушна коза на име Роза.

В.СОФИН