СУВЕНИР

Всесилно времето дояждаше,  края на лятото. Сърдито смръщило вежди небето пускаше дар към земята с изстискан от пръстите рядък дъждец. Именно тогава в края на август, най-после една събота и неделя, лошото време успешно се усмихна за нас. Упорито семейство, без страх! Съпругата, сина и сестра ми, но без дъщерята / която се оказа в плен на работата си в София/ и моя милост, решихме все пак, че трябва да отидем в планината. Да разпуснем напрежението и да наберем боровинки, които по-това време се намираха в изобилие. Както винаги предварително със сина бяхме начертали маршрута за нашето Рилско приключение. Решихме да отскочим до жълтите езера. Стегнахме до болка раниците, натъпкани до горе с храна и планинско оборудване. Метнахме ги на изгарящите от нетърпение гърбове. В Боровец заехме място в кабинката на лифта. Успешно се приземихме на връх Ястребец. От там полека с тежките безмилостни раници, пристигнахме до хижа Мусала. От време на време сърдити облаци успяваха жестоки, да пускат любопитни капки дъжд в изпотените ни вратове. След кратка почивка за закуска, хванахме пътеката от ляво лъкатушеща към връх Дено. Успяхме без особена умора да стигнем близо до него. От време на време в далечината, проехтяваше недоволен яростен гръм. Калени в битката с планината, обаче ние упорито продължихме напред. Ненадейно високо горе пред нас точно под връх Дено се вдигна гъстата мъгла, която до този момент стоически успяваше да удържи на позиция  дъжда. Впихме жадни погледи натам и видяхме поредната изненада която ни чакаше там. Застанали на завет, стадо диви кози си почиваше.

-Синко! –казвам аз. –Ще станат страхотни снимки! Давай да се качим полека за да не ни усетят!

Недоволни съпругата и сестра ми се опитаха да отклонят мераците ни от това допълнително изкачване.

-Да вървим! Времето няма да ни чака! Всеки момент може да завали проливен дъжд! –опита се жена ми да отклони налудничавите  мои намерения.  Напразно!

-Ние няма да се бавим. –настоях аз. –Пък и вие имате нужда от малко почивка!

Без повече обяснения, оставихме раниците  със сина и бавно с тихи, кротки стъпки тръгнахме нагоре към козите. От време на време той спираше да снима. На фона на облачното небе, те все пак се открояваха достатъчно добре. Наближихме ги. То се знае, без да водим разговор по-между си за да не ги подплашим. Синът ми тъкмо нагласяваше апарата за снимка, когато с доволен звън джиесема в джоба му се обади. С нахалния си остър глас, той успя да подплаши цялото стадо. Този необичаен за планината звук, беше достигнал до ушите на дивите кози. С грациозни бързи скокове те се отдалечиха панически от нас. Право нагоре, към върха, където потънаха в появилата се отново мъгла.

-Язък! –едновременно с глас възкликнахме ние. –Отидоха по-дяволите уникални снимки! Но, кой все пак успя да се свърже с теб синко?

-Как кой! Мама звънна! –отговори ми той и натисна копчето за свръзка.

-Хайде идвайте! Няма да ви чакаме повече! –чу се гласа на недоволната моя съпруга по джиесема.

-Ей сега идваме! –обеща сина ми в отговор и затвори. Вместо да се върнем обаче, ние двамата решихме да продължим нагоре, където скрит в мъглата ни чакаше връх Дено. Стигнахме до мястото, където преди почиваха на завет козите. Гледам наоколо, пълно с пръснати навсякъде, кози барабонки.  Точно в този момент в главата ми на гости пристигна мисълта. Каква идея само!

-Синко! –казах аз. Майката ти успя да провали снимките с козите. Но сега ти казвам, че именно тя ще осигури най- интересните!

-Как ще стане това татко? –попита невярващ сина ми.

-Виж, гледай! Ето, взимам няколко изсъхнали барабонки . Ще им ги поднесем, като  сувенир. Дар от върха за спомен! Много добре знаеш, че най-интересните, сполучливи снимки се правят, когато хората, изобщо не са подготвени за тях. Ти само имай готовност да снимаш! Другото остави на мен!

След тези казани думи, продължихме нагоре към върха, въпреки досадно придружаващото звънене от страна на джиесема в джоба на сина ми. Той ни зовеше с напразен глас да се вслушаме в разума и се върнем.Най-после стигнахме горе. Връх Дено! От другата му страна се стелеше упорита гъста мъгла. Не видяхме повече козите. След снимка за спомен, за доказателство, че изморените ни крака все пак са успели да качат върха, поехме надолу, където сестра ми и съпругата ни чакаха, отдавна изгубили търпение.

-Имай готовност синко! – казвам имайки в предвид  сина,  да държи в готовност апарата за снимане. Стиснал скрити в шепа барабонките най-после слязохме на пътя.

-Хайде бе, къде се отнесохте? –прозя се недоволно жена ми.

-Спокойно скъпа! –отвърнах аз, предчувствайки сладкото отмъщение. Все пак, със сина бяхме недоволни от пропуснатите снимки с козите. –Донесъл съм ви, уникален, натурален сувенир! Истински, неподправен дар от природата! Такъв просто не сте виждали! Даже не сте сънували!

После ловко разтворих шепа, смигвайки с око на сина, който без да чака повече подкана започна да снима. Появиха се първо гримаси на смайване. Сензация, изненада и най- после невъздържан смях от страна на съпругата и сестра ми.

-Гледай татко! Виж уникални снимки!  -сподели сина и показа какво е успял да залови с помощта на апарата си.

-Да, ето това са истински, професионални, снимки! –отговорих аз. –Без да има нужда някой да се напъва изкуствено с думата „зеле”. Просто заловени мигове! Това действително е най-добрият сувенир. Той ще остане запечатан в нашата семейна история!

След тези мои думи, без повече да се маем, продължихме с бърза крачка по-пътя си. Упоритият дъждец отново почваше да ръми и пълни потните ни вратове. Най- после стигнахме до едно от жълтите езера. Намерихме подходящо място и опънахме палатките. Въпреки досадния дъждец успяхме да запалим огън от изсъхнал клек. На сутринта мокри но доволни от преживяното приключение в планината, поехме обратно. Слизайки надолу по-пътя към четирите седалки на лифта, ние успяхме да откъснем достатъчно от узрелите боровинки. Те упорито ни следваха навсякъде по-петите. Слънцето най- после с труд успя да прогони тъмните облаци. Усмихна ни се, цялата планина. Капчиците от дъжда блестяха - невиждани малки диаманти! Красота! Свеж въздух! С тъга и с натежали сърца,  се разделихме с планината. И с мечта догодина, отново да се върнем пак, там в царството на уникалната наша,  българска природа!

В. СОФИН