Като се замисля, за всичко е виновно времето! Не само за
студения непрестанно досаждащ дъжд, който без скрупули пълни моя врат. Виновно
е... Отне най- ценното което носех гордо с мен. Младостта! Без изобщо да му
трепне окото от съжаление, успя да прибере окончателно майка и татко. Не стига
това, но за капак на всичко, отне и младото момиче за което се бях оженил, и
влюбен прегръщах страстно в дългите зимни нощи, опитвайки се да му докажа, че
то е всичко за мен. Това недоносче времето, успя да отнеме младежката стройна
снага, която имах и се гордеех с нея. Освен това, обрули гъстата моя коса,
направи я рядка и побеляла. Удостои ме, доста нахално времето и с досадни
бръчки. Днес те тормозят лицето ми, като
все повече се открояват, заличавайки спомена за това което в действителност
бях. Млад напорист човек, който се опитваше да пребори времето. Уви! Времето
пребори мен! Но въпреки, всичко не успя, колкото и да бе нахално да отнеме
моето придобито богатство. В мен все още на гости е чистото, детското.
Искрената моя усмивка също си е тук. Непокътнато, незавладяно от лоши чувства в
гърдите ми тупти сърце изпълнено с любов, открито към трудния днешен свят в
който всички живеем. Не успя да отнеме от мен времето и невъздържаните
бунтарски размишления. За едно по-светло бъдеще! Не само за мен, а за всички
родени под слънцето, което с усмивка ни показва, че на този свят му е нужна
любов! Любов която ще спаси и опази света от онези егоисти, които мислят
единствено за себе си. Сякаш са безсмъртни!
Какво обаче успя да ми даде времето, като богатство? Това са
моите две деца! Те са най-скъпото което притежавам и за което се боря с живота.
Усмихвайки се времето се опитва да подиграе чувствата ми. Засега не успява. Но
докога ли? Виждам какво направи с мнозинството. Отне на много хора работата,
препитанието което имаха. Ликвидира поминъка. Ликвидира любовта, отне искрените
усмивки. Успя с измама да увеличи годините за пенсия. И какво все пак остави?
Празни сбръчкани стомаси. Гримаси! И някакви останали мънички надежди. Но всеки
знае само с голи надежди не се живее. Всички онеправдани хора по-света, чакат
от много години нещо да мръдне. Да помръдне! Но освен, времето което без
скрупули успява да разтяга до безкрайност кризата, нищо друго не мърда. Но ето,
че пак отново се задава буря. Бурята на народното недоволство. Избухне ли,
става страшно! Да му мислят онези, които се подиграха с търпението на хората.
Времето! Всичко тече! Всичко се променя! И това недоносче, най после трябва да
разбере, че не може всичко да ни вземе. И това е жаждата да бъдем свободни, ние
да избираме, как да живеем. За едно по-щастливо бъдеще! За всички!
ВАСИЛ Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар