СИНКОВЦИ!

Без изобщо да разберем, се оказа, че една от котките ни е бременна. Със непривично име Демонка, защото в тъмното очите и светеха в червено. Един ден, когато се върнах от нощна смяна и бях полегнал на леглото за почивка, котката, както винаги се присъедини да дремне заедно с мен. Решила да сподели съня си тя се мушна под одеялото на топло. Макар изморен и дълбоко заспал, по-едно време ненадейно бях стреснат от необичаен звук идващ от под завивката ми. Повдигнах одеялото и изненаданите ми очи съзряха, току що родено, издаващо бебешки звуци коте. Почти изцяло с бяла окраска. На места с черни петънца по козината. Цвърчеше, като мишле. В първия момент, преди още да осъзная какво става, дори си го помислих. Но откъде ще се вземе мишле под одеялото? В този миг в главата ми просветна. Демонка си има коте. Погледнах го. Оказа се мъжко. Провикнах се от леглото към съпругата си:

- Скъпа! Ела да видиш какво съм излюпил под одеялото.!

-Какво може да си излюпил? Сигурно някоя бълха от котките.

-Не, имаме си ново коте. Изглежда като съм спал, без да се усетя съм станал пак баща. Имаме си още един Синковец.

Така си остана името. Синковец. Имах един син, а сега още един, който макар и котешки се държеше като мое дете. Много скоро майка му Демонка, не свикнала да гледа малки го изостави. Но другите ни две бдителни котки бабата Чуца и прабабата Душка, взеха нещата в своите лапи и го отгледаха. Сякаш чувстваха, знаеха че котето е от тяхната кръв. Редувайки се двете успяха да се радват на гален внук, който капризен мяукаше от време на време. Опитваха се да го възпитават. Когато Синковецът станеше прекалено нахален, те го слагаха на място. Удряха му по-една нетърпяща възражение лапа и той свел уши и навел глава се опитваше да слуша. През деня отзад на двора, където кучето ми Бък охраняваше собствената си територия, двете котешки баби съскайки  пазеха Синковеца като очите си. Самоотвержено се хвърляха срещу нищо неподозиращия нос на Бъки и оставяйки му за спомен драскотини се оттегляха с достойнство. Понякога и със страх, защото кучето побесняло от болка се втурваше безразсъдно смело да ги гони.

Ето, че дойде и първата зима за Синковеца. Той страхливо душеше  студения сняг, чудейки се какво е това. Другите котки обичаха също като децата да се търкалят отзад в побелелия двор. Една вечер Синковецът не се прибра. Ами сега! Къде ли да го търсим? На сутринта премръзнал, цъфна на прозореца на терасата. Мяукайки с жалостив тон, той ни подкани да го приберем на топло. Гледам и не мога да го позная. Почти белия кожух на Синковеца беше почернял. Къде ли е бил? Истински въглищар! Щом го видя синът ми възкликна:

-Виж го ти, спал е в кюмура. Истински Кюмурец!

Така Синковецът получи и второто си име –Кюмурец. Интересно ми беше, когато големият ми син ревнуваше от по-малкия котешки.

-Тате –казваше ми той. –На Кюмуреца викаш Синковец, а на мен не?

-Е синко и двамата сте синковци. Синковец младши и синковец старши. Не ревнувай от малкия ти брат! –казах аз на сина си. Но той недоволен ми отвърна:

--Не ми е брат!

-Как да не ти е брат –настоях аз. –Нали така да се каже се излюпи при мен в леглото.

Но мина време и синът ми престана да ревнува. Започна да харесва Синковеца. Само, че не обичаше да го слуша ревящ. Когато гладен Синковецът ни видеше седнали на масата за обяд или вечеря, той се изправяше на задни лапи и започваше да мяука. Давах му от моята храна и преставаше да реве недоволно, като малко гладно дете.

-Е скъпа – казах на съпругата си. –И двамата ни синковци са галени.

-Не е вярно! –оспори синът ми моето изказване.

-Вярно е! Вярно –потвърди съпругата ми. –Малък ревлив и голям капризен!

Излиза, че доста от животните притежават човешки качества. Вечер когато Синковеца усетеше, че всички са седнали на масата, а мен ме няма, идва при мен в другата стая и с мяукане ме вика за вечеря. Много настоятелно ме гледа в очите и ако не му обърна внимание, даже ме дърпа с лапа. Връзката човек животно е много по-голяма отколкото си мислим ние хората. Без тях живота ни би бил, наистина доста скучен. Просто чувствам отношението на животните към мен.  Ние хората усещаме в тях, малки сякаш човешки деца, а те виждат в нас родителя, който ще се погрижи за тях. Невероятния усет, който притежават и който липсва на нас, доказва че те са нещото, което прави света по-човечен, по-желан. Затова напълно са заслужили също като хората да имат права и защита.  За да не бъдем утре самотни, останали само ние, трябва да се стремим да изкореняваме злото спрямо всички беззащитни животни, които попаднали на поредния изверг, а не човек, изпитват целия ужас от неразумното отнасяне към тях.

Васил СОФИН