Хапещата брадва

Моят баща имаше навик, когато ходим в гората, да носи половинка ракия. Така да се каже за убиване на микробите. Бяхме на дърва заедно на Боровец. Кастрим клони от суха паднала маса. Повечето бяха от изкоренени смърчови дървета. Стана обяд. Огладняхме и баща ми реши, че е време за почивка.

-Хайде синко да пийнем по-ракия, да хапнем, да съберем сили, че после доста работа ни чака! –рече ми той. Седнахме, нахранихме се и както се казва, видяхме дъното на шишето с ракия.

-А сега, вече с пресни сили, да продължим работа! –рече баща ми и пак захванахме да чистим клони и отчупени смърчови върхове. Едва започнал чувствайки се в еуфория от изпитата ракия,  за малко да отсека палеца на лявата си ръка с която придържах неокастреното дърво.

-Ох! –изохках аз почувствал болка от клъцването на хапещата секира. Изпуснах я и се хванах за ръката. Видял това баща ми, погледна порязаното място. Разбра, че съвсем леко съм успял да се контузя и се засмя:

-Ти синко да не взе ръката за клон. Вярно, на нея има малки издънки наречени „пръсти”,  но те са ти нужни, да държиш секирата. Или си забравил, че остро наточената брадва, е вечно гладна и хапеща?

-Май татко, не трябваше да пия ракия. Ти ме подведе! –укорих баща си аз, изтрезнял от еуфорията на алкохола.

-Да съм ти сипвал насила в устата синко? –рече ми той. –Дай сега да вържем клъцнатото място, че както казах, работа ни чака.

От тогава измина доста време. Поглеждам лявата ръка, на която без милост брадвата беше успяла да ми остави спомен, мил белег от хапеща целувка и пак виждам дяволитата усмивка на баща ми, когато бяхме за дърва.

Васил СОФИН