МОЕТО НЕЗАБРАВИМО УЧИЛИЩЕ!

Сутрин често, след нощна смяна от работа минавам покрай училището. Моето училище! Скъпо ми е защото там прекарах най- хубавите си години. Годините на моето детство! Впервам уморен поглед в една изоставена малка площадка. Някога там имаше лавка. Все още помня лицето на младата тогава жена, от която през междучасията взимахме закуски. Усмихната приветливо, тя търпеливо изслушваше нашите желания и задоволяваше детските ни капризи. Достъпни бяха тогава за всички закуските, на символични цени. Едва по- десет кифлата и двадесет стотинки двойната баничка. За това през голямото междучасие се струпваше нетърпелива гладна опашка от ученици. Отминавам бавно площадката  и движейки се покрай оградата хвърлям жаден поглед в двора на училището. В него някога играехме на волейбол, футбол и народна топка. Пред очите ми се появява тя. Старата училищна сграда, която е на повече от двеста години. Толкова много поколения са минали учейки тук. Безброй учители, със своя скромен принос за образованието на всички нас, също. Сигурен съм, че всеки учил там, когато минава покрай училищния двор изпитва тъга по отминалото време. Докато ходим на училище, все си мислим, че щом завършим и кракът ни повече няма да стъпи там. Но това въобще не е вярно! Нашите деца, щом навършат годините за първи клас, искат ние, техните родители да ги изпратим на училище. И ето,  звънецът подканя грижовен малките първокласници за първият им учебен ден. Първи час! Какво вълнение! Напрежение не само в децата, но и в нас родителите. С красиви ухаещи букети в ръце, първокласниците пристъпват плахо, пред първите си учители, които ги посрещат с успокояващи усмивки. След кратко тържество, децата водени за ръка от по-големите батковци и каки, влизат в клас стъпвайки все още неуверено на краката си. Появяват се неизбежно и завладяващи детски сълзи. Страх от неизвестното. Други по - смели усмихнати, махат гордо на родителите си. Необикновен весел празник! Всички в училищния двор са развълнувани! Баби, дядовци и родителите на децата, които споделят по- между си, че и те са били такива същите мънички, уплашени… Преживяното с училищните другари. Тук се създават приятелства, някои от които продължават и след завършване на училището. А когато срещнем стария си учител, който навярно ни е забравил, ние отново искаме или не, се връщаме там, в нашето първо незабравимо училище. Все още промъквайки бавно крака покрай оградата, впервам пак за кой ли път очи в двете големи брези. Добре си спомням времето, когато заедно с един незабравим учител и моят приятел ги посадихме в двора на училището. Тогава бяха малки, тънки люлеещи се от вятъра дръвчета. Също, като нас тогава, деца. Но сега, вече остарели брезите, шумолят с листенцата си, гледат в мен и сякаш ми говорят, като на стар добър приятел. Взирайки се в тях, една предателска сълза бавно, капва пред мен. В този момент ме застига и друг спомен. Бях завършил основно образование. Учех в техникум. Една сутрин, тръгвайки уверено за новото училище, краката изневерявайки ми, съвсем сами и без подкана ме заведоха до старото мое училище. Вървях както винаги отнесен и замислен, неизвестно къде, когато изведнъж се сепнах. Неусетно бях влязъл в двора на училището и още малко, аха вътре в коридора. Спрях смутено. Чукнах се по-заспалата глава, мислейки за момент. Защо ли моите крака доброволно, сами ме отведоха там.? Дали от носталгия или по-навик? Все пак девет години бях учил там. Бях споделял с учители и съученици добро и зло. Заедно борехме науката! Математика, Български, История, География и на първо място любимият мой предмет Литературата! Това лесно, моите крака не бяха забравили! Тогава отново почувствах мъка! Сякаш бях загубил нещо, което никога нямаше повече да се върне при мен и докосне нежно моето сърце. Времето безжалостно успяло беше да вземе своето. Но онзи първи миг, когато като малък пристъпих за първи път училищния праг, все още е в мен. Стои уверено тук пазен от сърцето ми, което трепва по-някога кървящо по-отдавна отминалия спомен.

 Ето, че неизбежно, оградата на моето старо училище свърши. Отминавам. Знам, че и следващия път, когато се върна от нощната смяна, пак ще мина от тук. Това поражда спокойствие в душата ми. А когато нетърпеливи пак краката настойчиво ме заведат до малката площадка на лавката и старата училищна сграда, ще знам че, отново съм се върнал там откъдето тръгнах като малък - моето мило, първо, незабравимо училище!

Васил Софин