Какво успях да отбера от пътя!

Бях малък, когато прочитайки книгата на Астрид Линдгрен „Пипи дългото чорапче”, реших да стана нещо събирач. За целта започнах смело да крача наведен с очи вперени постоянно в пътя. Човек в действителност ще се учуди от огромното количество предмети, които могат да се„отберат” от там. Най-често на пътя се намират дребни захвърлени безстопанствени монети на стойност 1 или две стотинки. Не ги отминавам. Все пак държавата се е потрудила да ги създаде за нас гражданите. Трябва да ги  уважаваме, защото са български, дори и да им липсва покупателна стойност. Знае се че стотинка по стотинка прави–лев, а догодина два! Както се казва „с търпение , умение всичко се постига”! Току виж събера дребни за цял хляб или друго нещо. Много често на пътя се въргалят изгубени гайки, болтчета, шайби. Да не говорим за кабърчета, които дебнат гумите на всеки разбързал се велосипедист. Моето колело също успешно ги намира при това съвсем самостоятелно яхнато от мен. Стъкла от счупени, нарочно бутилки, от пътни катастрофи станали ненадейно на пътя, всичко това един пешеходец вижда с очите си. Наведен чинно отбирам, каквото става за използване. Видяла съпругата в мен нещо събирача се опита да ме вкара в „правата” посока:

-Какви са тия боклуци, дето все вдигаш от пътя? –сръчка ме тя един ден. –Не те ли е срам, да се вреш в праха?

-Виж скъпа… -отговарям  аз. –Утре ще ми потрябват я гайка, шайба или болтче, или друго нещо, защо да го купуваме, когато гостоприемен пътят го предлага.

-Плюшкин! –удостои ме с прозвище съпругата и ме остави да се вра в праха. Само ме предупреди, когато съм с нея да пазя поведение и да не шаря пътя с очи. Какво да се прави! Жени! Не ги разбират те нашите мъжки работи. Веднъж намерих празно портмоне. Явно собственикът му огорчен, че не може да сложи нещо в него, го е хвърлил. Надеждата, че друг ще облекчи незавидната съдба на кесията, пълнейки я с пари е била последната негова мисъл, преди да  метне на пътя ненужната му вече вещ. Намирал съм и самотно изоставени банкноти по-два, пет а веднъж дори двадесет лева. Това е както се казва, късметът да ти кацне на рамото. Веднъж един колега забеляза, че все ходя наведен.

-Я изправи се бе! –рече ми той. –Няма нищо да намериш. Какво постоянно ровиш пътя с очи?

-Ти откъде знаеш? Може, пък и да съм късметлия! –отговорих му усмихнат аз.

-Едва ли! – подложи той способността ми на съмнение. –Аз досега и копче не съм намирал…!

-Това е така, защото зяпаш все в облаците. От  там освен дъжд, град и сняг, друго, няма да падне, върху твоята извисена глава. - отговорих му аз и го оставих да се чуди.

Излизайки сутрин, човек не знае на какво точно ще попадне. Това прави търсенето вълнуващо и привлекателно. Намирал съм годни гумени уплътнители за водопроводни тръби, дори трупове на прегазени животни. Обикновено забързани с висока скорост шофьори прегазват без милост таралежи, жаби охлюви, катерички. Някои дори са склонни да ловуват на пътя. Заек или пресичаща сърна, са добре дошли в багажника на колата им.  Зимата също има своя чар на събиране. Особено вечер или рано сутрин човек ако се разходи покрай снежните писти, може да се сдобие със забравени щеки, дори ски. Да не говорим за изгубените шапки и ръкавици, които също чакат нещо събирача да ги намери и прибере на топло. Просто на някои хора им върви да губят. Други обаче са късметлии и все намират по нещо, което кара кръвта им да кипва и адреналина да се извиси. Вървя навел глава и зяпам вглъбен. Щом погледът ми се спре на нещо лъскаво спирам. Какво ли лъщи и сияе така. Чудя се аз и проверявам. Чисто и просто парче слюда, което на слънцето блести, като златна паричка. Направо мами окото. Не всичко намерено е годно, но все пак ако се окаже цяло влиза в употреба. Днес живеем, така да се каже във вълче време. Човек не може да си позволи,  да отмине в безразличие и най-дребната монета търкаляща се в праха. Често намирам и стари излезли от употреба стотинки. Прибирам ги заради сантименталната им стойност. Да си нумизмат е интересно и вълнуващо. Освен казаните по-горе открития, пътят предлага още празни кутии от цигари, фасове, капачки от шишета, хартийки от бонбони, а така също, изгубени късметлийски подкови, които може да донесат щастие на нещо събирача. Всичко онова, което мислим, че не може да бъде срещнато там, ние търсачите го намираме. Боклуци нали! Но такива сме си българите, разхвърляни. Щом ни свърши газта в запалката или драснем последната си клечка кибрит, хоп през прозореца на автомобила, право на гостоприемния път. Така, че пешеходецът иска или не, се сблъсква с действителността. А тя е такава. Намира само онзи който има очи за тези неща. Повечето нашенци така и не го забелязват. Чисто българско ежедневие.

Когато работех в цех за тапициране на мебели втора употреба, какви ли не странни предмети сме намирали заедно с колегите. Стотинки всякакви. Дори евро на монети . Химикалки, клечки за зъби, копчета, семки, билети в изобилие. Веднъж един колега, който беше ерген намери няколко напълно годни неизползвани презерватива. Да им се не на чуди човек. Дори опитния нещо събирач и късметлия понякога намира и злато. Учудващо нали? Но е истина. Един мой колега откри златен пръстен в едно кресло.  То с успех беше успяло нагло  да  скрие дрънкулката от собственика. Веднъж пък късмет извадих аз. Едва свалил седалката на креслото и пред погледа ми се откри един пълнител от пистолет. При това с патрони. Казахме на собственика му, който се оказа охранител. Той не можа да повярва на очите си:

-Къде ли не го търсих. –каза ми той. –А виж ти, къде е избягал наглеца!

Доволен от постъпката ми, охранителя почерпи. Всеки знае, че на пътя се раждат приключенията. Който е нещо събирач или, както казва моята съпруга Плюшкин изживява интересни моменти, пъхайки носа си в праха. Така, че каквото и да „отбера”там, винаги ще съм на далавера. Да докоснем късмета, не е трудно. Трябва само, като упорита хрътка, да душим. Повярвай ми бедни братко, ще успееш. Знай, на пътя рядко има конкуренти. Там самичък ковеш щастието си, отбирайки ценното, захвърлено, изгубено, край широкия друм, който с нетърпение, чака  истинския нещо събирач да вземе необходимото му за живота.

Васил Софин