Сбъркан живот!

        Пустата му „Лафка”! То мед  да бяха раздавали там, пак нямаше да има толкова голяма опашка. Когато и да ходех до нея за вестник, все хора.  Замислих се внезапно, защо ли пък, толкова се редят. Погледнах . Билети. Държавната лотария.  Раздават на хората Надежда. Ама каква само. Гола без покритие.

      Една сутрин като всяка друга, със старото си колело отидох  до „Лафка” и попитах опашката пред нея:

     -Може ли...? –и посегнах да взема днешния вестник без който кафето ми сутрин горчи особено и невъздържано.

-Не! Не може! –прекъснаха ме грубо и един мъжки глас направо ми заповяда:

-Ще чакаш!

-Ама аз съм само за вестник...! –опитах да смекча внезапния гняв появил се в чакащата тълпа. Всички за разлика от мен бяха за билети. Билети от държавната лотария. Отстрани щастливци докопали ги вече срещу сумите от два, три, пет или десет лева усърдно триеха с дребна монета указаната част на хартията...

  Защото това според мен си е просто картон. Картон на Надеждата, която гасне почти веднага след изтриването и отрезвяването на част от редящата се тълпа за печалби. Парите от джобовете на опашката пред „Лафка” изчезваха в нечий дълбок джоб, който все не може да се изпълни достатъчно...

-Ти не чу ли бе? –прекъсна размислите ми раздразнен мъжки глас, който грубо влезе в ушите ми. –Ще чакаш...! Има си ред у тая държава...!

-Ама парите ми са точно...! –ударих на молба тогава аз. Кафето ми купено без опашка от машината встрани вече изстиваше без компанията на вестника, който не ми се удаваше лесно да докопам. Видях че, и редящите се за билети не печелеха нищо освен дребни суми, но упорито купуваха. Купуваха Надежда! Че кой съм аз –запитах се умилен тогава, че да преча на това мъдро решение продиктувано от страна на бедната ни държавица. Вместо хляб, успешно се раздаваха илюзии. Вместо работа и заетост на изстрадалото ни общество, лъжи. А те, горките хора вярват. Хубаво е, че има Вяра. Но това ли е бъдещето? Бъдещето на България. Гола Надежда. Вяра без покритие.

-Е какво пък купувайте! –отстъпих леко притеснен. –Взимайте срещу последните си с труд изкарани пари билети! Аз такова... отказвам се. Няма да взимам...!

-Че не искаш ли да спечелиш бе, серсем? –попита ме тогава един мъж от опашката пред „Лавка”, дребен опърпан, на когото от скъсания панталон прозираше с озъбена усмивка гол крак.

-Но...! –започнах аз, въодушевен внезапно от идея. –Аз ще спечеля! Няма да купувам повече вестници. Парите давани досега за тях, ще събирам в касичка. И накрая на годината, ще имам сума за харчене....

-Ти си бил хитрец бе! – прекъсна словоизлиянието ми мъжа със скъсания панталон и ми зададе въпрос:

-А билети, няма ли да купиш?

-Че защо ми са? Не стават дори за тоалетна хартия. Прекалено твърди са, убиват! Вярно е, че са лъскави, изпипани и привлекателни. Но от тях лъха неприветливост.

    След казаните мои думи не допих огорчено кафето си, оставено без ежедневния вестник. Хвърлих последен поглед върху леко учудената тълпа пред „Лафка” за вестници, цигари, алкохол и илюзии без покритие и без повече да се мотая се метнах на стария очукан от годините, но още здрав поддържан велосипед Балкан и се отправих към вкъщи. У дома вече нетърпеливо ме чакаха новините, гарнирани с многобройни реклами, които караха стомаха ми, да протестира невъздържано.

      Защо ли? Ами видях билетите от държавната лотария да зяпат в учуденото ми лице от синия екран. Рекламираха печалбите на билетите в особена добра светлина. Съобщаваха как много хора са спечелили.

     Не на мене тия! Вече и телевизия няма да гледам. Защо ли? Може би зная едно, че с държавата хазарт не се играе. Тя винаги е права и не само ще ме изиграе, а дори с усмивка подигравателна  ще ме огорчи като кафето, което тогава бе оставено недопито и съвсем изстинало без вестника с който бе свикнало...

     Разказ писан в компанията на едно изстинало кафе, останало неизпито от обстоятелства не подлежащи на повече коментар.

В.СОФИН