Какво ли не правим за децата си

    -Тате пречиш на сериала ми! –проплака синът ми, когато видя измореното мое тяло проснато изцяло за почивка на дивана в хола.

-Че аз не играя в него, нито пък имам желание да го правя! Как мога да преча? –направих се на интересен аз.

-Ами... Заел си диванчето! –измърмори с недоволен глас  синът ми.

-Диванчето може, но не и сериала ти. Той е свободен! Не е арестуван от мен. Трябва само да пуснеш телевизора! – настоях  аз и се обърнах на другата страна без да ставам.

-Ама аз исках да гледам от него! –продължи да упорства синът ми, пък аз да се инатя.

-Че фотьойлите нали свободно дишат необременени от друга тежест!? Защо на гледаш от тях сериала си?

-Удобното си е удобно! –продължи синът да дълбае чувствата ми, които внезапно след кратък размисъл избликнаха като току що пуснат фонтан.

-За теб удобно, за мен не!  -измърморих  и ми стана безпределно ясно, че нито играя в сериала на синчето ми, нито пък мястото мое е там в хола,и то особено на дивана, който явно с нетърпение чакаше да вземе в обятията си някой по лек, млад клиент, а не стар и натежал от годините с бял мустак, юнак. Естествено, че го намери в тялото на сина ми, защото отстъпих.    Без да кажа и дума повече, освен пожелание за лека нощ, леко се изсулих сумтейки недоволен към стаята, където отдавна ме чакаше почти обидена от грубото ми държане спалната на която кротко спеше вече моята съпруга.

В.СОФИН