Съвсем рано в
ранното, ранно утро веднъж един сив, сивичък заек Сивушко, срещнал пълзяща
костенурка.
-Добро да е! Добра утрин! –поздравил той.
-Че, е добра, добра е! Все пак Слънцето се усмихва на
хоризонта. Но, чак пък добро да е... Съмнявам се!
Нима не виждаш Зайо, Зайко, Зайченце, че дългата, дълга зима
чука вече на всяка къщна врата? Нима не усещаш в ранното, рано утро как студа
щипе нослетата, стиска вратлетата и хапе листата на дърветата?
-Вярно така е! Но нали рано, ранното утро, трябва да е добро
за да бъде хубав и денят ни!? –отвърнал заекът.
-Денят е хубав Зайо, Зайко, Зайченце само тогава, когато
успееш да излъжеш тревогите си! Когато надникнеш в усмивките на другите и
успееш да задържиш от тях нещо и за себе си...
-Да е морков? Не е морков! Да е зелка? Не е зелка! Какво тогава,
може да бъде? –зачудил се над словата на костенурката, Сивушко.
-Обич Зайо! Много обич, която вкарва в малкото ти заешко
сърце храброст!
-А тя яде ли се?
-Храбростта! Не Зайко! Добива се от веселите усмивки на
хората. От чувството им за хумор! И от поздрава, който преди малко отправи към
мен с пожелание за една добра, много щедра и добра, есенна утрин...
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар