"ДЕЯ"

                Веднъж срещнах Дея! Когато я видях, когато, я усетих с душата си, направо се влюбих в нея. Тя идва понякога и сега. Навестява ме! Гледа ме. Измъчва дори. Не устоявам на чара и. На повика, който извира от нея!

      А преди да я има?

    Преди да ме навести се чувствах безсилен. Някакво нищожество... Плужек, който пълзеше нанякъде и не търсеше посока. Пълзях  накъдето ми видеха очите и доколкото ми стигаше слузта, която пусках по пътя за да се мотая безцелно.

 Всичко се промени обаче, когато я сънувах една нощ. Дойде в една малка книжарница... Яви се като в приказката за вълшебната лампа и Аладин. Стоях там съвсем сам, сред купища книги. Коя от коя по дебели, даже и големината им беше различна. Гледах украсените корици, невероятните извадени сякаш от приказка, илюстрации, мигах на пресекулки и ми се струваше, че съм попаднал в книжния рай. Докато прелиствах отделни страници, докато се мъчех с буквите вътре, бях обзет от особени чувства. Исках, мечтаех всичките книги, колкото и да бяха да разтворя, да прочета и тръгна нанякъде...

 Тогава я видях за първи път! Дея! Дойде пошепна в ушите ми за принцове, принцеси, за хубаво и лошо, за близко и далечно и за какво ли още не... Слушах изтръпнал! Искаше ми се сънят да няма край. Да съм в него и там да живея. При нея! ДЕЯ!!! Докато се опитвах да задържа колкото се може идилията, внезапно просветна отвън и аз, ококорих очи.

Лежах на кревата. Прозорецът разтворен ми шепнеше отвън с първите трели на пойни птици. Вятърът дърпаше закачливо пердето и погледът ми се спря тогава на крушата в двора, която цъфтеше.

В тоя момент отново я видях! Дея! Пък тя си е била през цялото време с мене. Тук дълбоко в душата и сърцето ми...

       Не можех да мръдна, лежах въздишах и се раждах отново! Сънят, който сънувах ми отвори очите за света! Дея или Идея, която беше в мен. Така прописах. Дойде като Дея или Идея, която ме грабна и ме завъртя в шеметния си танц ...

Не издържах на повика и... Грабнах перото и първият ми разказ за птиците и крушата цъфнала в двора дойде, за мен като облекчение...

Бях намерил път! Вече не се чувствах като плужек, който пълзи накъдето му видят очите.

Дея или Идея ме приюти! Приласка ме нежно... Целуна ме... Грабна ме и ме омая!

От този ден перото ми не спря да пише и да ме учудва! Всеки ден по нещо ново. Някой неразказана история, приказка, любовен стих... Всичко това родено само от нея! ИДЕЯ без, която животът, моят поне, нямаше и да има и днес някакъв смисъл!

В.Софин