Върховете до сърцето са близко, но и много далече!

          Когато имаме усещане за върхове, не трябва да чакаме. В далечината прозира сняг, усмихва се слънцето, небето в синьо плаче... Нима е нужно да се заключим за духа от планината, който неистово ни зове?

  Търпяхме точно два дни. Мърморехме, спорехме за и против, и плановете се родиха. За всичко бе виновно времето. Обещаваше ни почти пълно безветрие, небе за което поетите са казали, вълшебно синьо и разбира се слънце, да допълва всичко това...

 За зимен преход, който по принцип не е лек, трябва сериозна подготовка. Разбираме, че от Боровец до заветната цел, връх "Мусала" в Рила планина има точно дванайсет километра. Всичките взети пеша по „Мусаленската пътека“. И за връщането толкова. Стават точно двадесет и четири километра. Като сложим и снегът като препятствие движението особено за не адаптирани хора с надморското равнище, става невъзможно.

 Сезонът на ските току що бе свършил принудително. Вирус обещаваше да спре дишането на хората. Но ентусиасти винаги е имало и ще има.

С моя син решаваме да станем рано. В шест и половина сутринта, краката ни вече тичат по „Мусаленската пътека“ превърната в ски писта през зимата. Снегът скърца и реве недоволно под нас, но кой ли му обръща внимание. То и ние не се бяхме доспали, но тръпката от изкачването, нормално ни държеше в напрежение от предишната вечер. На първия завой се показа река "Бистрица", чиито води тихо се промъкваха между дремещ мъх и съвсем будни, премръзнали от студ огромни камъни.

    Съмна. Но слънцето далеч над върховете на белия бор и смърчовете едва прозира. Това не пречи на леда да свети с диамантен блясък и да мами погледите ни.

  Още не сме спрели за закуска. Отлагаме това удоволствие за по късно. Красотата на природата в пълния си блясък ни омая и заслепи. Внезапно близо до нас снегът пропищя. Някой слизаше от планината. Скиор, който се прибираше... Кимна ни за поздрав и изчезна бързо сякаш го бяхме сънували...

Правим първите снимки до една огромна скала близо до пътя. Вече сме близо до „Велчово мостче", което пресича река "Бистрица". Спираме малко преди това за закуска на място, където явно често е правено барбекю. Навес, който пази от вятър и сняг. На гредите на покрива се виждат скара и тенджера за направата на чай. Хапваме по малко козунак и после подкрепени почти измръзнали, бързаме нагоре, където слънцето се усмихва в далечината. Надморската височина започва да се отразява полека и на двамата. Минаваме покрай надписът "Шопалото", който ни гледа отстрани до Река "Бистрица". Тренингът, който имаме натрупан през годините естествено ни помага да преодолеем препятствията по пътя. Пустош! Никакви скиори пред нас. Най-после хващаме слънцето при базата на Маркоджик 3, откъдето горе високо ни гледа хижа „Ястребец“.

 От дистанция, срещаме втория и третия си човек за деня.

Вляво от нас слънцето играе по билата на върховете и създава незабравими изящни образи. изковани от заледени късчета сняг. Диамантения блясък пълзи на високото и създава илюзии сякаш сме на чужда планета. Маршрутът, който следваме е насеян с железни колове, на места, които почти едва ли не са потънали изцяло в снежния ад на зимата. Пейзажите, които се откриват са уникални с,това, че следват картина след картина, рисувани от неповторим майстор художник. Природата е всемогъща и неповторима в действията си. Клекът, който расте тук почти изцяло е скрит в снежни преспи. Вървим напред и блясъкът на диаманти ни преследва  по петите. Отъпкано е достатъчно добре за да не затънем някъде. Не се отклоняваме от пътя към хижите горе.  Първом пред очите ни се материализира най-старата застроена отново изцяло. После се откроиха по-малките в далечината, а когато се разминахме с първия ентусиаст оборудван със снегоходки, слизащ надолу по "Мусаленска пътека", видяхме и третата, най-голямата.

Наближаваше десет сутринта. Като, че ли се движим точно по разписанието направено още у дома ни. Изоставам. Синът ми едва се мержелее пред мен. Странник в пустошта, минава мисъл през главата ми докато го снимам на фона на величието струящо от могъщото тяло на планината.

Следваме железните колове. Минаваме покрай "Каракашево" езеро потънало не само в мълчание, а изцяло в лед и сняг.

 Близо до него погледа ми спира жълта палатка от която прозират следи в посока към върха, накъдето и ние със сина ми вървим устремено.

 Някой ранобуден вече ни е преварил. Вляво откъдето с любопитство ни следи слънцето и се опитва да се мушне под скиорските ми тъмни очила наблизо, се материализира гигантска, снежна топка създадена не от човек, а от майката природа. Запъхтян поради височината често правя опити за почивка. Синът ми сякаш бяга от мен. Внезапно съзирам отзад двама ентусиасти, които вече дишат по петите ни. Първият облечен в зелено яке и със ски, а вторият освен раницата достойно следяща действията на всеки от нас, имаше на краката си туристически обувки. Разликата между тях и нас беше, че синът ми бе с леки маратонки, а моя милост неразумният възрастен с обикновените си зимни обувки се опитвам да създам особено впечатление на самия себе си.

Колкото по нагоре отиваме, толкова повече краката ни затъват. Синът ми прави стъпки, аз по тях, след мен човекът с голямата раница и туристическите обувки, а встрани младежът със ските и зеленото яке.

Давам път на младите, а аз полека и без задъхване стигам до заслона на Леденото езеро. Странна картинка. Там срещаме още един ентусиаст. Отворили кутия безалкохолно, фанта и поседнали за кратка почивка. Поздравяваме, а човекът с туристическите обувки ни кани:

-Елате да пийнете от фантата момчета! Здрав съм, не съм заразен...

Е може би бях готов да рискувам, но моят фарингит ми забранява да пия газирано. Това естествено не му казвам, Кимам само като отклонявам любезната покана и продължавам напред по стъпките на моя син, който вече бърза да се срещне с птиците на върха. Да! Горе ни посрещат освен студен брулещ вятър и птици, изникнали сякаш от небесата... Но това после. Стиснал двете щеки синът ми стига до стръмната пътека с железни колове и осигурителни стоманени въжета.

Изчаква ме, мен неразумният възрастен и най-после по моя молба слагам ръкавици и едната от щеките. Интересното. Отдолу до подножието преди щурма бях с голи ръце. Не съм свикнал нещо да ми пречи. Както с усмивка сподели синът ми: „Тате, ти си сякаш турист в парк! А не планинар“

На това отвръщам със загадъчна усмивка и обяснение, че все пак сме в Рила парк.

Щурмът може да започне. Тръгваме! Вкопчен в стоманеното въже с една ръка сякаш бе на живот и смърт, а с другата пък забивам щеката и пълзя нагоре, където всички ветрове си правят в този момент купон.

Заледено навсякъде. Снегът забит в земята скърцаше, блестеше на слънцето, уплашен от безумния ни щурм. Краката  с обикновени обувки без котки на тях се пързалят неистово и ме връщат назад. Необичаен шум на две моторни ски шейни привлича вниманието ни. Двама ентусиасти пристигат точно над заслона съвсем близо до нас. Явно и те се готвят да щурмуват стоманеното въже.

Скоро се убеждаваме в това. Настигат ме и давам дето казват старите : път на младежта. Споделям, че е трудно изкачването, а младежът с усмивка ми казва:

-Нищо! Не бързаме за някъде нали? Върхът няма как да ни избяга!

Усмихвам се и аз. Още по ентусиазиран от него вкопчен в стоманеното въже продължавам към връх "Мусала". Естествено отминават ме още двама. Това са тези, които ни каниха на фанта. Синът ми с нетърпение маха отгоре. Сякаш чувам неговото :  „Побързай! Ще се превърнем на ледени шушулки“

  Прав е! Студът хапе през ръкавиците, щипе неистово усмихнат бузите и даже се вмъква в носа, който почва да капе на снега пред мен. С последни усилия превърнат в ледена висулка се качвам при наблюдателницата. Около нея пързалка. Преодоляваме със сина ми и това препятствие. Пред нас са блеснали“Житата“ Не планините отрупани със сняг. На пейката отвън виждам първият младеж, който ме беше задминал, да обядва. Разположен до него мусаленският котарак точеше мустаци за почерпка. Тя не му беше отказана. Когато ни видя леко изплашен котаракът се шмугна вътре на топло. Влизаме и ние  само да го проследим как изчезва в забраненото пространство. Табелки с указания,  че е забранено влизането ни спира. Излизаме на "теферич" както му викат самоковци на студа навън и снимките може да започнат.

Документираме трудното изкачване с очила за слънце и топли шалчета около вратовете ни.

Хвърляме поглед и към далечините, където прозират върховете на Пирин планина. Малко по наблизо до нас се вижда замръзнал язовир Бели Искър. Вляво замръзналите долу Маричини езера и гордият над тях връх Манчо. Красоти в изящно бяло, от което очите се присвиват болезнено. Гребена съвсем близо до нас показва връх Малка Мусала..
Ясен поглед към всичко! Прекалено ясно без облаци. Птици, вятър студ и необятни панорамни гледки заради, които все пак си заслужава изкачването.

"Колко е нищожен човек!" –минава мисъл през мене. Ето на стоим тука на върха, чувстваме се едва ли не като орли, а всъщност сме пионки на времето...

Единствено то разполага с чувствата ни. Дава ни криле, подрязва ги понякога, но и създава и чувството, че животът си заслужава... Да се докосне, усети и съзре....!

Пълни догоре с емоции взимаме си довиждане с върха и започваме трудното слизане. Срещаме отново двама тръгнали нагоре по въжето. Давам им път. И след кратък поздрав и пожелание за леко слизане се разделяме с погледи...

Смъквам се полека към заслона. Няколко моторни шейни избръмчават близо до нас тръгнали за хижа "Мусала".

Размразената снежна кора под нозете ми започва да подава. На места затъвам. Но поне само с единия крак. Измъквам се лесно, но влагата от снега се просмуква в обувките ми. Въпреки това не чувствам студа,  може би заради движението. Носът ми, който горе на върха капеше като капчук и заледяваше обстановката беше спрял да подсмърча.

Настигат ни младежите със снегоходки. Пускам ги пред мен.

Вече почти близо до Каракашевото езеро спираме за следобедна закуска и по-глътка уиски за сгряване. Слънцето направило обиколката си вече е зад нас.

Погледите, а и ушите ни отново улавят няколко звукът на моторни шейни. Изкачват се направо към голямата скала отсреща, " Сфинкса". Успяват в начинанието си. Удивлявам се на човешката природа. Не ги е страх от лавини. Правят го с риск на живота, право нагоре към орлите... Към славата и безумието...

Естествено и ние, но нашето си бе по маршрута без отклоняване от него. Ха сме мръднали отстрани, и току виж потънали в снега.

   Оставяме в компанията на другите, зад гърба си, старата каменна хижа Мусала и вече сме надолу по дерето. Срещаме импровизирана малка шейна с раница, която млад мъж дърпа нагоре. Малко по долу неговата приятелка също с огромна раница едва си взима дъх. Като че ли са се приготвили за карантината...  Горе далече от хора и вируси, където си дават среща ветровете и сега в момента, липсват хора. Или почти няма, защото отново сме обезпокоени от групата с моторните шейни. Унищожават ски пистите. Сезонът е свършил принудително. Опасността от заразяване, казват е голяма. Вирус, който е превзел света и чиито мръсни лапи са стигнали до нас в България.

Замислен слизам по Мусаленската пътека. Най-после прекалено синьото небе е хванато от перести малки облачета, които почват да играят с вятъра странния си танц.

Следваме следите на младежите, които преди нас бяха изкачили Мусала. Снегоходките дават указания, че са доста далеч от нас.

   Притъмнява. Малки червени облачета над нас показват, че времето утре ще бъде ветровито.

Минаваме двете мостчета над река "Бистрица", които бяхме срещнали рано сутринта на тръгване и вече сме на шосето. Колата на сина ми стои свободна и ни чака. Часът е точно 18 и 55, вечерта. Преходът който осъществихме беше траял точно дванайсет и половина часа. Почти по шест часа в едната посока. Доволни, че сме оставили зад нас още едно необикновено приключение слизаме към Самоков.

 На някои хора нашето зимно изкачване ще се стори безумие. Нима не е безумие човекът да седи на клона и сам да реже възможностите си за бъдеще?

 Така сме устроени! Може би не всички, но тези от нас, които имат нужния кураж да се докоснат до необикновеното. Да усетят полета на орлите и най-вече, рискувайки  да бъдат единствено, себе си...

В.Софин  21.03–22.03.2020год. Самоков