Невероятен ден в слънце

            Сутрин. Времето ми се усмихва в слънце.

Автобус за работа. Задавя ме кихавица. Всички пътници се дърпат попарени.

Само аз се учудвам.

Пристигам на време за работа. Шефът ми се сърди. Недоумявам. Отказва да се ръкостиска с мен.

Чувам само:

–Здравей! Работата знаеш ли от кога те чака?

Учудвам се отново.

Срещам дебнещите погледи на колегите, които ме преценяват. Въпреки опитите ми за близост, получавам, мълчание и рязко отдръпване.

За сетен път се учудвам.

Денят клони към залез. Това не пречи на времето да ми се усмихва в слънце.

Тръгвам към дома си. Пътьом купувам букет цветя. Все пак, осми март е!

Звънкам на собствената си входна врата. Тя се отваря бавно сякаш никога не е усетила през живота си, лечебното действие на смазката от грес.

Срещам загадъчна усмивка. На прага се материализира, съпругата ми. Протягам букета взет за осми март и себе си за прегръдка.

Милата се дърпа попарена навътре в антрето.

Недоумявам.

–Ти какво? –казвам с глас, който не звучи като моят.

Отговорът ме шокира:

–Ти какво, да не си полудял, човече! Какви ги вършиш?

Позволявам си да се учудя, отново.

Гледам се в огледалото сложено на лично място в антрето. Нищо! Щипя се, да не би да сънувам.  Не! Усещам се прекалено жив.

Тогава, какво?!

През целия ден времето ми се усмихваше в слънце.

Това не попречи на всички други, с които имах визуален контакт да ме гледат сърдити.

Решавам да включа телевизора за успокоение. Там трябва да върви мач от шампионската лига. Вместо него дават някакви новини. Възкликвам излязъл извън релси:

–По дяволите! Каква е тая агитация, бе?! Цял ден се трепя с усмивка за другите; цял ден протягам ръка за поздрав... И какво получавам в отговор? Какво, моля ви се!

Гласът на съпругата ме хваща неподготвен:

–Коронавирус!

-Моля?!

–Ти телевизия не гледаш ли? –вместо отговор, съпругата ме затруднява с въпрос.

–Е поне опитвам, ама няма мач! –отвръщам клатейки недоумяващ, глава.

-Всички неща като социален живот са спрени. –осведомява ме жената.

–Хайде бе! Да не се майтапиш?

-За теб може и майтап да е, ама от днес ще спиш в хола на дивана... –без компромис жена ми ме отрязва.

-И това защо? – възмутен, плаче гласът ми.

–Карантина. Забраняват се всякакви контакти. –убива ме с думите си, бавно, скъпата.

-Романтиката избяга през балкона... –казвам ядосан и се устремявам към най-близкия магазин за алкохол. Тази вечер ще празнувам. Сам с луната, която бляскаво ми се усмихва от прозореца.

А утре? Утре като се събудя се надявам отново времето да ми се усмихне в слънце.

Светът да бъде същият като преди. Надявам се... Но аз вече не съм същият. Съпругата ми и тя. Шефът, колегите, случайно срещнатите хора и те не са същите.

Светът е странно място! Прекалено странно за да се тревожим в бъдеще!

В.Софин