Животът отвън

                                                                    

            Нямаше представа, че затворът изглежда така! На двора кучето свободно дишаше, докато гонеше чуждия котарак, който изхитрил се се опитваше да отмъкне от храната му. Птиците пееха на разцъфтялата в бяло, вишна. Кокошките спореха за червей, който се опитваше да се измъкне. Петелът и той, стъпил нависоко, с желание се зае да изпее поредната си песен, с особено чувство за любов и разбирателство. Два питомни заека в градината пощипваха едва никналите тревички сред, които се издигаха крехките листа на глухарчето.       Въздухът ухаеше на пролет. Искаше му се да се затвори в двора, където имаше движение. Искаше му се да свали маската и извика, живота на помощ... Искаше му се!

Изолиран в прекалено тясна дори за въздуха стая, негово височество човекът, който се мислеше за повелител на земята, наблюдаваше дишането в двора си... наблюдаваше и въздишаше за миналото време, за разходките сред природата, за ръкостискането между приятели; за ласкавата усмивка на приятелката си, която наблюдаваше сега, само в Интернет и му се струваше всичко толкова фалшиво, толкова неистинско сякаш не беше истина...

  Истината, че няма да има празници, няма да има събирания; няма да има приказка за живота...

Нещо трябваше да се случи! Някой трябваше да разбие оковите, да смъкне маските и озари лицата с ведри усмивки...

 Уви! Отвън се разхождаше невидимото. То беше превзело света на хората. Животните, птиците, дори пеперудите бяха свободни.

Килията беше прекалено тясна, за да събере човешкото сърце, свикнало на любов, на усмивки, поздрави, целувки...

 Изневиделица отвън, два гълъба кацнаха на перваза на прозореца и започнаха да гукат песента на живота! Движението отвън дишаше!

Само човекът затворен в килията си, само той не дишаше... Въздухът не стигаше до белите му дробове.

Бъдещето идваше затъмнено. Неизвестността плашеше. Нещата излизаха от контрол.

Пролетта, обаче не преставаше да се усмихва. Искаше и се да смекчи положението.

Всичко беше прекалено истинско за да е лъжа... Капките дъжд, вятърът, цветята в градината, всичко това сън, но сън наяве. Картина през прозореца, от тясната килия и необятния свят, който озадачен наблюдаваше ставащото...

Нещата от живота, обикновените неща показваха изгубеното. Територията, която не търпеше празни пространства се пълнеше... Реките преливаха от горчивите сълзи на човека, властелин, който днес се крие в доброволната си килия и все още не може да проумее ставащото...

В.Софин