Ти за какъв се мислиш...?!

 

                                                                                                

       Една сутрин закъснявам за работа. Взимам такси, но пак не стигам навреме. В очакване съм за наказание. Вместо това, незнайно откъде вежливи колежките ми поднасят кресло. Сядам. Една младичка, такава симпатична с разноцветен маникюр, който впечатлява и минижуп от който се задавям, сяда в скута ми. Другата миловидна с прическа Бриджит Бардо – сексимвол от 60-те години на двадесети век, ми пали цигара и я пъха в моята отворена в изненада, уста. Трета пък чевръсто успява да ме зарадва с чаша отлежало петдесетгодишно, уиски.

Въздъхвам блажен с мисълта, колко е хубав животът. Всички ме обичат и ми угаждат.

Тъкмо да отпия от уискито внезапно зад гърба ми прозвучава, гневен тон:

-Ти, какво правиш бе?

Незнайно защо именно в този сюблимен момент се оказва, че шефът е дошъл.

Изненадан до не май къде, изпускам чашата на пода, която се чупи и уискито се разпръсква сред колежките ми. Цигарата, която съм захапал, самичка влиза в гърлото ми… Свенливата колежка с минижупа и крещящия разноцветен лак по ноктите вече е успяла да скочи от коленете ми, и не само това, а заедно с другите отзивчиви две, е взела солидна дистанция.

Бедните ми уши отново усещат справедливия гняв на шефа:

-Ти, за какъв се мислиш бе?

Не успявам да отговоря на въпроса, защото цигарата е заседнала на гърлото ми и кашлям.

 Този номер не минава пред шефа, който чевръсто пълни чаша с вода и я сипва в гърлото ми. Изскочили сълзите ми рязко спират и правя неумел опит да се усмихна. Шефът, който винаги е на своето място, забелязва това и веднага ми сервира, неговото:

-Ти, за какъв се мислиш бе?

Тъкмо отварям да кажа нещо в защита, когато ненадеен шамар, сгорещява едната страна от лицето ми.

Ококорвам изненадан, очи. Цялата мечта, моят сладък блян се оказва сън. Шамарът, който ми беше подарен се оказва от съпругата ми, която беше забелязала малкото ми невинно, провинение…  Сутрешната ерекция дошла, не на време!

 Скачам ядосан и бързо се стягам за работа. Току виж съм закъснял за нея. После такси и после, после… Какво? Няма разгорещени колежки, няма усмивки, а има поредно наказание. Блянът, моят сладък блян си остава мечта! Но все пак, каква мечта!...

В.Софин