Когато планината и чистия въздух ни чака, а ние все още се
колебаем без планове и цел е нужно да се импровизира.
Току що прибрал се от работа, чувам обясненията на сина ми
Боян:
-В Рила планина сме ходили често. Знаем я на пръсти. В Пирин
само сме се докоснали до първенеца Вихрен. Хм! Стара планина отдавна ни чака с
нейния връх Ботев, а ние още се колебаем. Какво да правим?
Всъщност няма време за размисъл. Трябваше, просто се
налагаше бързо решение.
В крайна сметка решаваме да направим преход в Пирин планина.
Вече сме и придобили цел. Връх Муратов с неговите 2669 метра ни се стори
подходящ не само с формата си на правилна четириъгълна пирамида, а и с това, че
оттам се откриват невероятно красиви гледки към връх Вихрен и частици от сините очи, езера на Пирин.
За да не караме Пежото на сина ми да скучае в гаража
тръгваме веднага още същата вечер в четвъртък. За компания взимаме палатката с
щадящи за нея леки спални чували. Товарим всичко това в колата заедно с двете
малки ранички за прехода. И за да не се чувстват съвсем празни, незаредени още
им слагам малко ракия за из път. Не със цел да ги напия, а за дезинфекция. Дали
вътрешна или външна винаги е необходимо да я има. Планина голяма, препятствия
също. Както и да е, все пак спираме и покрай денонощния магазин в Самоков за да
заредим гориво за нас. Горивото естествено е баница за утрешна закуска, хляб,
сирене, кашкавал и за десерт вафли в движение…
Ето ни вече и по пътя, на който Пежото гълта гладно
километрите в жегата. Минаваме Дупница. Качваме се на магистралата в посока
Банско и гоним красив залеза. Вече стигнали в града се сещаме, че не сме си
взели нож за припасите, които носим. В универсалния магазин на Банско се
снабдяваме с цели три ножчета, всяко струващо по лев. Бургаско пиво също не
отказва компанията ни. Вече готови поемаме по острите завои нагоре към хижа
Вихрен. Пътьом минаваме покрай Бъндеришка поляна. Асфалтът напукан на места тук
все още е годен за гумите на Пежото ни.
Накрая успяваме
да стигнем навреме при Байкушевата мура. Току долу под нея се намира къмпинг и
ресторант. Помагаме на палатката да изпъне снага за лягане. Вмъкваме вътре в
нея за компания и спалните чували. Пежото отстрани ни гледа скептично и ни се
усмихва с фарове. Освен нас тук бивакуват и няколко други палатки с ентусиасти
в тях. Всички се готвят за утрешните преходи. Навярно повечето към първенеца
Вихрен.
Прави ми впечатление
лека кола с палатка отгоре върху нея. Удобна стълбичка помогна на двама поляци
да си легнат вътре в нея за почивка.
За наша компания съвсем близо до нас шуми река Бъндерица. За
нея в Уикипедия пише:
Това е река в Южна България- Намира се в, област
Благоевград община Банско, лява съставяща на река Глазне от
басейна на Места. Дължината ѝ е 13 км.
Река Бъндерица изтича от западния ъгъл на Горното Бъндеришко
езеро (на 2310 м н. в.), което заедно с още няколко езера се намира в
Бъндеришкия циркус на Северен Пирин. Първоначално тече на северозапад и
събира водите на останалите Бъндеришки езера, а след Рибното Бъндеришко
езеро поема на североизток. Тече при голям наклон (средно 100,77 m/km), което я
прави буйна и изпъстрена с множество водопади и скокове. На 1700 м височина
образува най-големият водопад – Бъндеришки скок, който е висок 11 м.
През 1965 г. районът около него е обявен за защитена местност. Той се намира
под хижа Бъндерица в тъй наречения бъндеришки каньон, където
реката в продължение на два километра минава през изключително скалист и тесен
терен. След това в северната част на Бъндеришка поляна в подножието на
връх Кутело реката пропада под земята и тече така в продължение на
1500 м. На 400 м югозападно от град Банско, на 1063 м н. в. се съединява с
идващата отдясно река Демяница и двете заедно дават началото на река
Глазне от басейна на Места.
Площта на водосборния басейн на реката е 37 км2, което
представлява 31,09% от водосборния басейн на река Глазне. Реката има
множество малки и къси притоци, главно потоци идващи отляво и отдясно от
съседните дерета – от Муратовото езеро, отляво се влива малък поток, а
край хижа Вихрен, също отляво – рекичката Елтепска вода. Водите ѝ се използват за добив на енергия край хижа Вихрен чрез малка ВЕЦ.
Докато мъчим тъмнината да вземе решение вместо нас около нас
летят светулки, които пръскат светлина с фенерчета. Намират се и достатъчно изгладнели
комари. Тях усещаме с цената на кожата си. Храним се набързо и за да не
тормозим с присъствието си насекомите влизаме и ниев в палатката си, която ни
посреща с облекчение.
Заспиваме с мисълта
за връх Муратов и неговите 2669 метра.
Муратов връх - 2669 м е връх в Северен Пирин. Издига
се на главното планинско било, на югозапад от Хвойнати връх и на
северозапад от скалистия хребет Дончови караули, от който го отделя седловината
Бъндеришка Порта. На северозапад от върха се отделя ридът Гредаро, а на
югозапад – Синанишкото странично било. Върхът е остър и скалист с
форма на почти идеална четиристенна пирамида. Склоновете му са стръмни, особено
северните и източните, които са обект на алпинизъм. Изграден е от гранити.
Муратов връх е обезлесен, като на места в подножието му се срещат единични
групи клек. По време на Възродителния процес е преименуван на
Гранитен. Въпреки че това име фигурира в някои от новите туристически карти, то
не успява да се наложи сред туристите.
Най-удобни изходни пунктове за изкачването му са хижите Вихрен,
Синаница и заслон Спано поле.
Естествено това е помощ от Уикипедията, която дава шанс на
избора ни. Но това ли е нашият избор? Още не сме сигурни.
Ставам сутринта в пет
и половина с мисълта, че утрото е по-мъдро от вечерта. Мия очите си в студените
води на река Бъндерица и се оглеждам за първите слънчеви лъчи вече превзели
горе високо над мен билата на Пирин. Красота, въздух и нетърпеливост! Виждам,
че и други се приготвят за щурм в планината. Събуждам Боян и вече без компанията
на комарите успяваме да сгънем и приберем в Пежото палатката и раниците. Облечени сме леко, с къси панталони и тениски
без ръкави. Истински пишман туристи. Гледаме със сина ми до нас двама
ентусиасти да навличат дълги панталони, удобни кърпи за глави и якета с ръкави…
Сякаш като, че ли е зима! Планина, кой я знае? Това естествено ме усмихва,
защото обичаме предизвикателствата с Боян. Е не я караме безразсъдно, но поне
ни е интересно. Чувам се да казвам:
-Виж ги тия туристи сине! Виждат ми се леко премръзнали в тая
жега. Я какво са се навлекли Пък може и да се боят от завръщането на комарите…
Кой ги знае!?
За да не ни чака повече
Пежото тръгваме нагоре покрай Байкушевата мура, която вече напълно будна зяпа в
нас. Оставяме я без наше посещение, защото бързаме да акустираме при хижа
Вихрен. Успяваме да вземе място за почивка на Пежото. Поздравявам двама други
туристи, които вече са готови и поемат към връх Вихрен. Ние тръгваме наляво
покрай песента на река Бъндерица. Малко след това погледите ни се спират на
огромна канара, също като на Мальовица. Няколкото паметни плочи монтирани на
нея говорят красноречиво, че планината крие опасности. Трябва да се внимава! Съсредоточаваме
се на пътеката през клека и скоро излизаме при мостчето. Пред нас пътека през
камънаци и куче с усмивка разхождано от стопанката му. Поздравяваме се. Кучето
на чиито гърди дрънкат коледни звънчета успява първо да ни доближи. Усмихна се
и на двама ни. Подуши ни. Протегнах ръка да го погаля, но не ми даде разрешение,
а бързо се върна при стопанката си заедно с коледния звън на звънчета прозвучал
в ушите ни.
Вляво през мостчето
пътя за хижа Демяница, а вдясно нашия маршрут към хижа Синаница и връх Муратов.
Тръгваме покрай реката, където успявам да снимам цъфтящата тук красота. Червеното
омайниче смайва заедно с аромата на планинска мащерка. Изкачването почва, но и
стърженето в стомасите ни също. Още не сме закусили. Вляво до нас шуми водопад.
Не го виждаме но ушите ни говорят двусмислено.
Най после спираме. Правим го не за друго. Става ни жал за баницата
в раницата ми, която плаче от яд, че още не е сдъвкана.. Небето над нас синее.
Над връх Тодорка само едно облаче се носи безметежно… На полянката до нас
някаква птица ни наблюдава с интерес. До нея две гъби в бели гугли ѝ правят
компания. Нашата компания пък осигури ароматен цъфнал риган, глътка вода и клек
зад гърбовете ни.
Закусили тръгваме отново. Само на няколко крачки напред се
натъкваме на Муратово езеро -2230м. н. в. То има площ 12,3
декара. Дълбоко е само 3,2м, което прави воден обем от 22 700 куб. м. В езерото
се влива немалък поток, който се спуска по улея между Муратов и Хройнати връх и
образува красив естуар, както и два интересни полуострова. Срещу него могъщо се
извисява снагата на връх Тодорка -2746м.
Правим снимки за спомен като се оглеждаме в
прозрачните води на езерото. В него танцуват малки пъстърви, които ни
наблюдават с интерес. Оставяме красотата да се шири, а ние поемаме нагоре по
каменистите сипеи към връх Муратов. Пътят ни минава през клекове и топящ се
сняг. На места пробили бялата му плът успешно цъфтят в красивото си синьо, минзухари.
Чуваме след нас и глъч. Английска реч. Група
туристи ни преследва по пътеката заедно със слънцето, което неусетно ни хапе по
вратовете. Любопитно малко кученце надзърна в очите ми. Успях да го снимам за
спомен преди да се върни при стопаните си. Интересно ми стана, когато те често
спираха за почивка. Но не и кученцето, което на няколко пъти ни провери докъде
сме стигнали в изкачването.
Следва продължение. Или как поехме внезапно по
друг маршрут.
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар