Втора част:
Нагоре
към връх Муратов не е лесно. Годините тежат, но не само ѝ те. На гърба си нося
синя тениска с надпис Гарисън, номер 33.
Синът ми разбрал, че краката ми натежават ми се
усмихва с думите:
-Хайде де! Като гледам нещо май Гарисън издиша,
а? Няма въздух!
-А той може и да няма вече, вярно е, но Софин старши
е тук и още не се отказва… -отговарям аз с усмивка.
Внезапна пред нас отгоре изскачат туристи. Мъж
и жена. Поздравяваме се с усмивка. Те споделят с нас, че идват от хижа
Синаница. От своя страна аз се изцепвам, че сме преследвани от англичанче,
кученце и стопаните му.
-Хм! Няма да се давате на англичаните! -усмихва
ни се мъжът. - Ние българите не трябва да се предаваме. Като гледам младежа с
теб той няма проблеми нагоре с пътя, но ти приятелю с наднорменото си тегло,
няма да ти е лесно…
-Няма страшно! -усмихвам се на човека аз. - Ако
не успее Гарисън, /соча синята си тениска с надписа/ ще успея аз.
Разделяме
се приятелски. Те тръгват към хижа Вихрен, а ние поемаме нагоре в още
неизвестното за нас. Тръпката е в очакването на голямото търсене на върхове и
покоряването им, занимава умовете ни.
Голямо пространство от не стопен сняг спира моя
устрем. Синът ми Боян се справя, но аз предпочитам да го заобиколя. Скоро той
стига до Бъндеришка порта, където има избор за преходи. Скоро го настигам, като
по пътя снимам връх Тодорка и няколко осмелили се да покажат белите си
листенца, маргарити. Виждам и една изгубена в бяло тениска оставена на скала,
която свети почти еднакво със снега отстрани. Синът ми ме изчаква горе на
седловината. Въпросът, който ми задава ме озадачава. Дали да продължим към връх
Муратов или пък да опитаме да направим обиколка през Дончови Караули и
Бъндеришки чукар. Ако поемем по стария избран маршрут пиринската ни идилия
бързо щеше да свърши. Избираме сложния път. Все пак сме пишман планинари, както
твърди синът ми и нищо не трябва да ни спира в експериментирането. Дори и да
закъснеем после, знаем, че Пежото нашият
чакащ ни спътник на хижа Вихрен няма да ни се сърди много.
Скоро Боян ме оставя. Аз заедно с тениската
Гарисън и раничката на гърба тръгваме бавно като се наслаждаваме на красотата
ширнала се пред нас. Горе Дончови Караули:
Дончови
караули е скалист ръб в Пирин планина. Разположен е в северния пирински
дял по главното било между върховете Бъндеришки чукар и
Муратов връх. Името му е свързано с дейността на войводата Дончо Златков. –
„ Дончо Златков е
роден в планинското село Палат. Син е на Златко войвода - хайдушки
предводител и участник в Кресненското Разложко въстание. Завършва четвърто
отделение в Дупница, където баща му се преселва. От 1884 година действа с чета
из Пирин и Малашевската планина и се
занимава главно с разбойничество. Участва в Четническата акция на Македонския комитет през 1895 година. След нея
отново се занимава с разбойничество.“
"Северните склонове на Караулите са стръмни и скалисти,
на места отвесни и силно насечени. Те са ограничени от два труднопроходими
скални зъбера – в района на връх Спанополски чукар и близо до седловината
Бъндеришка порта. Изгледът към назъбените северни склонове на Караулите от
района на връх Тодорка и Бъндеришките езера е характерен и
запомнящ се, оттам идва и името на скалния ръб.
Южните склонове на Караулите гледат
към обширния и тревист циркус Голямо Спано поле. Те са тревисти,
стръмни и насечени от множество каменисти улеи. В тази посока се открива гледка
към близко стоящия връх Спанополски чукар..
През Караулите не минава маркирана туристическа пътека.
Все пак преминаването оттам е възможно – има тясна утъпкана пътека, която на
места се губи. Преминаването на първия и последния скалист зъбер от участъка е
рисково и трябва да се прави с повишено внимание. "
Естествено
това е помощта от Уикипедия, но ние я нямахме тази информация. И наистина
нагоре почти няма път, но има указания наредени с купчинки камъни, които следят
маршрута ни да бъде точен. Справяме се. От другата страна, където също прозира
езеро и връх издига снага пада студена мъгла или облаци, които се разхождат нависоко свободно и без ограничения. Вятърът ги побутва, но не ги тика в лицата ни, а ги
носи някъде надолу по маршрута към хижа Синаница.
Следва продължение
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар