Минаваме близо до Спанополски чукар
-2576м. н. р., но не това е нашата мисия. Доло под нас са и Спанополските
езера:
„Спанополските езера са езерна група от 8
постоянни и няколко пресъхващи езера разположени в Големия Спанополски циркус
простиращ се между връх Спанополски чукар (2576 m) на югоизток, главното било
при дончови
караули на изток, Муратов връх (2669 m) на север-североизток и Синанишкото странично
било (2589 m) на северозапад.“
Наоколо ни, Пирин планина показва пролетната
си красота от билки, някои от които се намират единствено и само тук. Срещата с
пиринския мак, урумов и кожухаров окситропис, йорданово зеле; пиринска
песъчарка; пиринска злолетица, давидов лопен,яворкова клопачка, пиринска
мащерка и други прави прехода не само красив и ароматен, но и обогатяващ.
Спирам на места, където се радвам заедно
със сина ми на това изобилие изсипано пред очите ни, и просто си задаваме
въпроса за върхове, скали и билки поставени близо до Бог създал всичко това…
Продължаваме похода си напред през
гранитните камъни, скоро слизаме от Дончови Караули и пред погледа ни застава
той, страшен и могъщ, Бандеришки чукар. Върхът е изцяло каменист и предизвиква
уплах. За момент изпитвах чувството, че не ми е мястото тук. Но гласът на сина
ми Боян ме отрезви:
-Имаш само един начин да се върнеш към
хижа Вихрен. Или назад или напред към Бандеришки чукар.
-А не може ли тука надолу леко се
изсулваме към езерото долу…
-Надолу е пропаст, ако искаш да рискуваш…
Опитът ми да абдикирам се оказва
неуспешен. Изборът ми естествено е нагоре където Бъндеришкия чукар ни зяпа с
чувството си на превъзходство.
Почакай само, мисля си аз. Колкото и да
ни се хилиш горе, рано или късно ще хвърлим поглед отгоре върху теб и ние…
Макар и малки нищожни почти спрямо върха Бъндеришки чукар ние имаме едно
предимство. И то е, че се движим напред
и нагоре, а той милия скален връх стои на едно място.
Налага се да преминем по едва очертана
пътека, прорязана в клек. Хващаме се за клоните и понеже тук е пролет, жълтия
прашец започва да влиза в очите и да горчи в гърлото…
Нейсе, най-после минаваме. На места купчинките
камъни поставени за указание се губят, но скоро откриваме и едва останали
белези, които ни говорят, че сме в правилната посока. Отсреща ни връх Спанополски
чукар, а вляво долу Бандеришките езера:
„Бъндеришки езера се нарича голяма езерна група в Централен
Северен Пирин, разположена в Бъндеришкия циркус и даваща
началото на река Бъндерица. Имат ледников произход и са разположени върху гранитна основа. Обща площ – 126,7 дка. Температурата на
водата през юли е 10 – 12 °C. Тя е слабо минерализирана с натриеви и
хлорни йони. Езерата са общо 16, като от тях само пет имат свои имена. Край тях
минават пътеките от хижа
ВИХРЕН към хижа ДЕМЯНИЦА, към заслон ТЕВНО езеро и към Хижа Синаница.“
Езерата
имат свойството да ни следват по пътя. Жабешкото, Дългото „Горно Бъндеришко“, Рибното
Бъндеришко езеро, ни гледат отдолу и ни канят на посещение.. Но ние си запазваме
правото да обядваме на Бъндеришки чукар. Синът ми Боян успява първи да развее
българското знаме на върха. Снимам го отдалеч, запъхтян и останал почти без
сили. Думите на сина ми бодат сухото ми гърло.
-Само две
глътки вода и напред!
Естествено не разполагаме с големи водни
запаси, а само с една почти изпразнена от чувство за хумор пластмасова бутилка
от два литра и половина. Но не и в тоя момент, разбира се. Делим я по братски.
Имам скрит коз, в раницата останала малко бира. Хапваме набързо. Десерта шоколадови вафли,
които пият вода, ако я има разбира се. Правим снимки за спомен с чувство за
хумор, който не ни напусна през целия дълъг маршрут. Застанали с поглед към
връх Вихрен, гледаме в Хвойнати и първия в редицата Муратов. Под нас красивите
Бъндеришки езера, на места близко до тях сняг, който показва чудесата на
природата, едновременно, отиваща си зима, пролет и леко настъпило лятото с
единия си крак… Замаяни поглеждаме и зад нас, откъдето сред мъгла от ниско
летящи облаци прозират далечни върхове, а долу показват измръзнали сините си
очи, езера за които нямаме имена. Нямаме защото както казах и отначало, обичаме
да импровизираме. Пишман планинари, които следват избран импулсивен маршрут, а
не наложен ни от някой опитен планинар. Риска и приключенията по пътя си
остават единствено и само за нас.
Слизането
напред се оказва по трудно от изкачването. От един гранитен камък на друг.
Някои се клатят застрашително. Клатим се и ние върху тях. Най-после въздъхваме
почти облекчено. Пред нас е пътят, улей заснежен още, но даващ ни шанс към
езерата. Слизаме внимателно. Синът ми бърза напред, за да се потопи в снега
пред нас, който стига чак до езерото долу. Залитам като пиян. Не от бирата,
която бях изпил, не и от празната вече раничка на гърба ми. Изморен, но още не
предаващ се минавам и аз през дебелия топящ се под краката ми сняг. Пред погледа
ни вече е връх Тодорка. Слизаме по пътя покрай едно малко езера за да стигнем
първо до Бъндеришкото горно или Дългото:
„Дългото е разположено най-навътре в
долината на височина 2310 м над морското равнище. Нарича се още Горното
Бъндеришко езеро. Разположено е на около километър северно от връх Бъндеришки
чукар. Дълго е 459 м, а широко – 150 м, така че площта му е около 45,5
декара. Максималната му дълбочина е 10 м. Водният му обем е 177 000 куб. м.“
Снимам го за спомен, заедно с цъфнали отстрани
в камъните му жълти цветя и гледам повече в краката си. Гранитните късове на
пътя са толкова много, че вниманието е с предимство. Най-после въздъхвам с
облекчение пред Жабешкото, където освен попови лъжички, погледа ми не открива
друго освен бистротата му :
„Това езеро е най-високото в групата,
разположено под южния склон на връх Малка Тодорка на
височина 2322 м. Площта му е 5,6 декара, а дълбочината – до 2 м. То е продълговато –
138 на 63 м. Тъй като няма явен отток, водата е топла и в нея се въдят много
попови лъжички, от които носи името си. От неговите брегове се разкрива една от
най-популярните панорами в планината към Муратов връх. При езерото се
разделят пътеките отиващи от хижа Вихрен за
хижа Демяница (която продължава на изток) и за Тевното езеро (която продължава на юг).“
Снимам в
движение и отново на път. Пътеката вече я има и не е толкова камениста надолу.
Вляво от нея горе Муратов връх, до него Хвойнати и Вихрен, а вляво до нас не
последен по величие е и връх Тодорка.
Жаждата
си оказва влияние. Има вода, но след като видяхме горе, колко червен е снега,
може би от пясък довян от пустинята Сахара се въздържам от пиене. Сухотата в устата ми, не ми дава мисъл за нищо друго.
Мозъкът крещи, вода, но чувството за съхранение е по-голямо. Най-после близо до
езеро „Окото“ си позволявам половинка вода с горчив вкус. Това не пречи на гърлото
ми да я изпие изцяло с молба за още…
Но все
пак макар и горчива снежна донякъде успява да потуши огъня в гърдите ми.
Стигаме до познато място. Мостчето на река Бъндерица. Зад нас прозвучават
гласове. Няколко жени слизат от незабележима на пръв поглед, пътека от
най-близкото езеро Окото:
„Наречено още(Равнашкото езеро) е малко езеро,
намиращо се на скален праг над хижа Вихрен– най-ниското
езеро от групата (2026 м надморска височина). Кръглата му форма и блестящата
повърхност дават основание да бъда наречено така. То е толкова малко, че не се
забелязва от пътеката, която минава само на сто метра от него. Размерите му са
65 на 57 м, тоест е почти кръгло. Площта му е 2,6 декара. За тези размери е
много дълбоко – 5,4 м. Водният му обем е 6600 куб. м. Постепенно се
затлачва от наносни материали, свличани в него от ЛАВИНИТЕ.“
Бързаме, защото е вече късен следобед. Или може би
заради обещанието на сина ми Боян за сладолед в Банско.
Да ето ни пред скалата, където паметните плочи на
загинали в лоното на Пирин хора ни гледат мълчаливо.
Достигаме до
Хижа Вихрен, където две коли успяват да си тръгнат преди нашето Пежо. Оставаме
ги да го сторят, докато ние отново пълним вода от чешмата тук. Тя не горчи и
студенината и успява да облекчи мъките на сухите ни гърла.
Взимаме си сбогом с Пирин планина и докато се движим
покрай Байкушевата мура и къмпинга долу, където спахме на палатка си даваме
обещание, че отново пак ще се върнем тук. Тук в лоното на Пирин, където среща
си дават еделвайси с други планински билки и срещат погледите на туристи дошли
да се насладят на чувството на свобода. Неописуемо чувство!!!
Докато се наслаждаваме на сладоледа с който ни
снабдява в Банско същия магазин в който пазарувахме на идване ни минава
мисълта, че в крайна сметка нашият порив да покорим върхове за днес е успял.
Скоро се качваме с Пежото на магистралата към
Дупница. По пътя често ни хваща дрямка, но все пак я преодоляваме.
Краят е близко. Всъщност Самоков ни приветства с
добре дошли! Пристигаме у дома с толкова събрани впечатления, че мислите бягат
от едно към друго. Снимките, които бяхме направили говорят за едно сбъднато
приключение. Приключението да бъдем част от природата, чието могъщество и сила
остава в сърцето на всеки турист, докоснал се до неуловимото. Неуловимия полет,
поглед към късче от красотата на майката Земя.
В.Софин
25.07.2021год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар