Вятърът на спомените
Подухна топъл вятър. Изскочи
сякаш от нищото. Погали края на масата, плъзна се към стола остарял от времето
и се вмъкна в спомените… Влезе в главата на възрастния мъж и го отвя в
детството. Там, където загрижени майка му и баща му се грижеха за него. Мислеха
за него, обичаха го докато бяха живи.
Още помнеше старото училище, където
научи първите букви и разгледа с интерес цветните картинки в буквара. Другите
деца, негови приятели, някои от тях днес вече възрастни като него, а имаше и
такива вече с изпята последна песен, последна целувка, прегръдка и няколко горещи
капки паднали на земята… Земята, която приютява всички до последно в лоното си.
Вятърът погали сбръчканите бузи на стареца, вмъкна се в оределите му коси и
тихичко му заговори за любов.
Севда… Нямаше как да я забрави.
Първата любов, първата нежност с нея, целувка, дяволити усмихнати очи и онзи
неин смях, който го караше да настръхва… Не от страх, а от споделеното. Заедно двамата
на хорото. Той води, тя стиснала го здраво сякаш ще избяга… Напротив още тогава
Стоян се беше предал. Има си хас, тия дълги коси, ръце, които го прегръщат, лице
което задъхано му шепне с любов…
Стария мъж отърси глава мъчейки се да изгони спомените или да прогони
обзелата го дрямка. Вятърът, който допреди секунда му шепнеше за любов подскочи
и избяга към полето. Направи обиколката си до близката река, където смути
концерта на няколко жаби събрали се за вечерта, после се заплете в клоните на
цъфналата круша в двора; разклати няколко керемиди от къщата на стареца и седна
в скута му. Тръпките на спомените докоснаха коленете му. В скута му дете.
Неговият първороден син. Синът, който замина в чужбина. Пустата Америка! Отнема
най-хубавото, най-милото. Разделя майки от синове, бащите кара да плачат… Съдби
човешки. Души изгубени… Пусти данъци, проклети пари!... И само тук спокойствие
при старата бреза, стария почти рухнал дом; изядената от дървесни червеи маса и
разклатения от старост стол на, който старецът беше седнал.
В ръцете си Стоян държеше пролетна китка от изсъхнали горски теменужки.
Вятърът тоя неуморен играч дъхна и споменът в Стоян се появи отново. Ароматът
на горски теменужки, първото букетче, което беше дал на Севда като знак на
любов…
Въздъхна. Опита се да стане. Краката
му се подкосиха. Севда, неговата Севда отдавна я нямаше. След като се роди
синът му, който той сам отгледа, тя замина… Не му се искаше да помни това. Но
вятърът отново му прошепна в ушите: „Отиде си Севда завинаги. Роди ти син и си
отиде от живота…“
Сълзите на Стоян покапаха на земята
пред него. Внезапно вятърът довя отнейде глас. Звучеше познат глас. За миг
Стоян си помисли за Севда. Но нямаше как да е тя. Някой идваше и се опитваше да
пее. Песента на Стоян и Севда. Кой ли беше това? Дали пък вятърът не се
шегуваше!? Или може би Стоян сънуваше!? Надигна се от стола с любопитство
взирайки се към завоя на пътя. Нетърпелив, настръхнал… В тоя момент сякаш само
това чакал вятърът намери пролука в ризата на стария мъж се вмъкна и удари
гърдите… Стиснал в една ръка букетчето
набрани теменужки с другата изненадано напипа мястото на сърцето. То изхвръкна
като птиче. Изхвръкна и излетя завинаги. Може би там, при нея Севда, която
отдавна го чакаше в небитието за да бъдат двамата, заедно.
Точно тогава един млад мъж, се
завърна от Америка. Светлин синът на стареца, намери издъхнал баща си долу на земята,
все още усмихнат с отворени очи и близо до него паднало букетчето, Севдиното
букетче от изсъхнали горски теменужки…
Вятърът топлия вятър на спомените,
вече си беше отишъл. Изтля заедно с
миналото. Днес времето, се усмихва на младите. Усмихва се и ги кани да събират
спомени. Ония близки, които остават за цял живот!...
В.Софин 16.11.2021год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар