Неуловимото

                                                                                               

                                                           Неуловимото

 

      До скоро приемливо облечено в есенни листа, времето внезапно застудя. Сланата стана чест посетител на зеленото притеснявайки го със студената си кристална белота. Все още на места дървета в жълто се опитваха да пазят оцелелите си деца. Но ноември не предлагаше защита на листата, които нахапани от сланата образуваха уникален килим криещ стръкчета на все още не замръзнали, тревички.

   В близкия почивен дом широко разтворен прозорец, канеше посетители. Малко преди да бъде затворен Неуловимото проникна вътре.

    Никой не разбра и не видя това. Намерило някаква топлинка, някой се криеше в мрака. Мракът всъщност беше успял да превземе барчето на почивния дом. Напреднала вечерта канеше работната смяна за почивка.

Там в тъмното на барчето Неуловимото притихнало се опитваше да оцелее. Само за нощта, само на топло. Без някой , който да го дебне. Сърчицето на Неуловимото биеше спокойно. Поне тая нощ! Само една, единствена нощ, спокойствие.

      Издул бузи есенния вятър прогони тъмнината. Червените отблясъци на утрото захапаха небето. Облаците пламнаха. Цветовете се редяха в черно, червено и най- накрая сланата с бялото, което скочи долу на моравата пред почивния дом. Малко преди ранната красота на зараждащия се ден да избяга и слънцето да се вдигне нависоко, заревото на изгрева потъна в неизвестност.

Новата работна смяна пристигна. Когато барчето отвори Неуловимото изпадна в паника. Прозорците, а и вратата към терасата все още бяха неразтворени за въздуха отвън. Нещо изпърха. Изпърха уплашено и сърцето на барманката. Малко неуловимо но съвсем видимо в светло жълто дрешка и с малка в черно, шапчица уплашено до смърт птиче се опита да намери изход. Вратата и прозореца, които най-после отвориха, недвусмислено проговориха.    Неуловимото, малкото изплашено до смърт пиленце трябваше да се махне. Но как да стане като телцето му беше парализирано от страх. Какво говоря… цялото трепереше. Една смела ръка се протегна към него. Мъжка, непоколебима в действията си… Все пак достатъчно разумна. Мила почти, ръката хвана леко, безпомощното пиленце. Другата го помилва нежно. Това  предизвика паника и опит за измъкване. Спокоен мъжки глас не върна доверието в пиленцето. То беше родено в близката гора. Познало свободата, сега търсеше изход. Изцвърка. Но ръката здраво го държеше.

Мъжът пристъпи отвън на терасата, разтвори могъщата си лапа и птичето цвъркайки от уплаха и радост едновременно отлетя към една бреза, където кацна на един вече оголял откъм листа, клон. После за да демонстрира смелост хвръкна отново към мъжа, който наблюдаваше Неуловимото, чувствайки го като приятел. Птичето го подмина и се присъедини към веселата дружина на жълтоодрешковците от неговата порода. Сякаш всички него бяха чакали. Изхвръкнаха към близката гора, където заминаха да празнуват. Празника на свободата да избираш сам пътя си. Пътя на приятелите, които те обичат и те чакат до последно… До последно за да бъдат всички заедно, в една весела компания; в една дружина в жълто и уникални малки в черно шапчици, които да ги отличават от едно общество, общество на което не му пукаше за тях… Но може би, може би очите в синьо на мъжа пуснал птичето на свобода бяха усетили това. Бяха прозрели истината, че в беда винаги е нужен приятел. Приятел, който обича и се радва на природата; приятел, който е над всичко и милее за свободата.

В.Софин  13.11.2021од