Море раздаващо любов

                                                                                       

                                                                          

                                   

  Изгревът докосваше нежно морето, което невъздържано се изсипваше на плажа. Няколко скали се опитваха да спират пръските, които ги обливаха. По плажа вървеше босонога девойка. Беше се облякла в крещящо червено, пола и бяла блуза. Вълните се опитваха да захапят с милувки босите нозе на девойката без име. Тя подкачаше доста умело, лавираше между скалите  и избягваше порива на морето да бъде нахално в опита си да я докосне.

   Гларус, кацнал наблизо, станал неволен свидетел на ставащото с момичето, което говореше с вълните, обзет от носталгия издаде недоволен крясък, преди да вземе решителен курс към изгрева в морето. Вълните се надигаха. Все по близо и по близо, сякаш знаеха, че момичето ще им избяга. Усмихната в червената си пола, бялата блуза, то подскачаше разперила ръце като птица готова да литне. Сякаш искаше да догони гларуса или може би девойката мечтаеше като него за красотата на изгрева. Там, къде вълните се пенеха, където рисуваха и красивата им плетка придаваше на мястото романтика от, която трудно човек би избягал.

   Докато момичето танцуваше на пясъка, а вълните неуморно се опитваха да я докоснат, от морето се показа шнорхел. После една любопитна мъжка глава с коса като на Робинзон Крузо се показа. Освен това ѝ невероятната усмивка на младежа, който идваше на среща. Не, не беше среща със скалите, нито с пясъка на плажа. Още по-малко с  боядисания в бяло фар, горе високо от брега, който следеше всичко зорко. Но само през нощта с едното си око дебнеше движението на минаващите кораби, оттам.

 Младият мъж, идваше на среща с момичето. Беше и обещал разходка. Наблизо всъщност се намираше малък, остров. Зелен рай с палми и девствен бряг за, който само романтиците мечтаят. Или може би влюбените в морето и неговите ласкави, вълни…

Мъжът, който нямаше име също като момичето на, което беше определил среща, смъкна от гърба си малката раничка, която криеше… Всъщност не криеше нищо, а бе донесъл плавници и шнорхел за девойката.

Тя се усмихна, доближи се и вълните най-после успяха да целунат с пръските си нежните ѝ ходила. Без да обръща внимание на морето, момичето смъкнало вече червеното и бялото от себе си, което ѝ придаваше вид на манекенка взе плавниците и шнорхела подадени ѝ от момчето, и се подготви…

Хванати за ръце следящи пръските, които облизваха скалите стоящи встрани двамата се гмурнаха към зеленината на близкия остров, която ги очакваше.

   Наблизо до тях, имаше няколко, плуващи гларуса. Те биеха водата с криле, нахранени с изгрева, който си отиваше вече, но и не само с него. Гларусите отлетяха обратно към плажа за почивка без да ползват като хората кърпи на пясъка за да хванат тен.

Двама ръка за ръка, момчето и момичето плуваха в унисон. Бавно, но сигурно въпреки порива на вълните, те успяха да акостират на девствения плаж…. Плажът с палмите и невероятната зеленина с усет на флуиди бликащи от острова.

  Младият мъж помогна на девойката да избяга от нахалните вълни, които и тук мечтаеха за любов. За докосване, желание и нещо повече…

    Да но, всичко това не беше за тях. Младият мъж направил режисурата, искаше, не желаеше да направи своя вот… Не напротив.  Момичето на мечтите, на неговите беше с него и той не искаше да изпуска момента. Може би за комплиментът? Не! Категорично не!

   Усмихнат, но и притеснен едновременно мъжът без име извади от малката си раничка малка… Какво говоря! Миниатюрна кутийка, която решаваше положението. Или може би, не го решаваше?

 Все пак той я отвори пред изумените в зелено, очи на девойката. После така както си беше още по плавници и шнорхел, а и тя самата лишена от защитата на червеното и бялото в облеклото, но с нещата, които и любимият и носеше, но без кутийката в ръка, естествено… Момъкът или влюбеният, но не в морето, извади пръстена на любовта, пръстена на острова. Защо? Островът дори и не правилен, представляваше пръстен. Единение! Двама на остров! Влюбени може би? „Едва ли!“ - ще каже някой скептик и ще се усмихне сякаш е хванал риба в морето. Уви! Нещата се случват, когато човек повярва в тях.

Младият мъж докоснал с коляното си девствения плаж, поне на тях двамата им се искаше да е така…  То и на всеки му се иска! Разбирам, че времето трябваше да спре… И то спря! Все пак не всеки ден някой се обясняваше в любов; не всеки ден се даваше сърце и обещание; не всеки ден някой някъде без име искаше ръка; не всеки му я даваше. Вярно!? Но любовта беше тук и чакаше признание!

-Да! – и толкова, може би.

Не! Категорично не!

Двама вече в битка за живот; двама в една любов, поглъщаща; двама, които вярват в песента на вълните, и които се обичат безкрай…!!!

„Може би!“ – ще възкликне скептикът. Но всяко едно сърце без име знае, а не подозира, че това все пак е тя, единствена и неповторима, Любовта!

В.Софин 23.11.2021год.