Два коняка с чай

                                                                              

                                                          Два коняка с чай

      След като постановиха мерките… е не моите, които натежаха на кантара, взех присърце идеята… Кой съм аз? Някой ще рече, никой…

   Хубаво, но все пак нали съм овчица от стадото. Хукнах да се ваксинирам. Две дози, които бяха равни на сертификат. Свиркам си и си вървя, но ме спират полицаи:

-Къде ти е маската нещастнико? – подкачи ме единият.

-Тука в джоба ми е…

-Що не ти е на лицето?

-А трябва ли?

-Да, триста лева глоба! -хили се полицаят.

-Но аз имам сертификат… -опитвам да смекча положението.

-Хубаво, но нямаш маска на лицето… - и ми съставя акт.

   Все пак кой съм аз? Овчица и трябва да се движа заедно със стадото. Слагам маска за да не се изложа втори път, мушкам ръце и в ръкавици. После успокоен, че джобът ми е намалил дебита си с триста лева отказвам да отида в мола. Не за друго, а защото свършиха парите… Ток, вода, газ, бензин, а и насъщния… все пак нещо трябва и да се яде, вместо снегът отвън, който ми се усмихва в студени вълни…

След като тегля от спестяванията си отивам в общината. Все пак данъците, а и петте процента отстъпка ме чакат там.

-Хей вие! Да вие дето се оглеждате като изгубен… - чувам зад гърба си гласа на пазача и се спирам закован. После се обръщам и срещам маска. Е не беше моята, но ми проговори с глас:

-Накъде сте хукнал гражданино?

-Ами данъците… -опитвам да кажа какво искам, но вместо това чувам:

-Омикрон!  Не може!

- Господин Макрон ли? Че той не е ли от Франция?

-Много смешно умнико, но тук сме под карантина… Ясно!

-Кога? – питам аз.

-Карантина десет дена!

-Аз питах, кога по дяволите ще си платя задълженията към държавата? – пенявим се аз, но безуспешно.

-Не ругайте! Защото ще ви глобя, гражданино! -чувам отговора на пазача и после добавя приел важен вид:

-Елате април, когато Омикронът ще си е отишъл!

-Ами моите пет процента, спестени? – почти рева изплашен.

-Тая година няма да има, а догодина, ако е рекъл господ може и да те огрее…

Какво да се прави!? Все пак съм послушна овчица и едва, когато излизам вън пускам на свобода една ругатня. Все пак така си спестявам глобата, нали?

Докато вървя по улицата покрай едно кафене ме обзема идея да пийна нещо успокоително… Поне два коняка.

На входа ме спират с думите:

-Може ли да ви проверя сертификата?

Отварям кожуха и показвам зеления си пуловер, някога изплетен от мама.

-Господине вие подигравате ли ми се? -чувам забележката на сервитьора.

-Как можахте да си го помислите, гарсон! Та аз съм най примерния тук и за потвърждение вадя смачкан от вътрешен джоб исканият, сертификат.

-Ами така кажете, господине вместо да изпъквате в очите ми със зеления си пуловер… -дълбае в нервите ми гарсонът.

После любезен ме води до свободна маса. Че то всички маси са свободни… Чудя се аз, но думите на гарсонът обясняват, положението.

-Нали знаеш? Нашенецът не се ваксинира и не влиза тука често…

-Абе… Може и така да е… Но я дай два коняка с чай, че нещо се чувствам измръзнал… Тресе ме!

-Аха…! – светва лампичка на недоверие в мозъка на гарсона и вместо двата коняка, които да ми донесе чувам:

-Съжалявам, господине… Сертификатът може и зелен да ви е… Може, но болни не приемаме тук. Идете в болницата!

-Това пък защо? – недоумявам аз.

-Не сте ли чули още?

-Какво бе? Какво да съм чул, че не желаете да ме обслужите…?

-Не! Днес има нова заповед за бустерните дози… Идете, боцнете се и тогава елате за коняка…

-Вие подигравате ли ми се, гарсон? -ядосвам се аз истински.

-Не напротив! Съветвам ви, докато все още можете да предотвратите усложнено заболяване от ковид…

Е все пак кой съм, аз? Чувам се да благодаря на гарсона и стъпките ми ме отвеждат в болницата. Естествено през цялото време съм с маска на недоволство, която скривам под другата задължителна.

-Идвам за трета бустерна… - обявявам искането си нахлул силом в кабинета, където ваксинират овчици като мен.

-Изчакайте реда си господине? -чувам в отговор.

Изчаквам все пак, „овчарят“ щом е казал, как да не изчакам?

Идва реда ми и ме питат:

-С каква ваксина бяхте преди?

-Естествено, че съм противокороновирусна… -недоумявам въпроса.

-Аз ви питам с Янсен и Джонсън ли, или с Комирнати? -чувам аз въпросът на „овчаря“, който е събрал овчици като мен за ваксина.

-Не ги познавам тия господа дето ми ги изредихте… казвам аз смутен и настоявам за правото си:

-Каквото и да е! Важното е да ми дава право на сертификат и два коняка с чай… Ама побързайте, че ще затворят заведението!

-Тука аз решавам кой и кога! -отсича „овчарят“, който ползва иглите и ми назначава документ за друг ден.

-Но моля ви се? -рева неистово, аз.

-Има си график! -чувам и съм почти изгонен от „кошарата“, където провеждат експеримента.

     Все пак! Кой съм аз? Човек ли съм, животно ли? Имам ли право на два коняка и чай за сгряване…? Като се замисля само, май нямам право. Е единствено да се барикадирам вкъщи. Пардон да се карантинирам… хубаво би било, но неприложимо. Ще дойдат ония по страшните и от „овчарите“ Ще дойдат и ще си искат паричките. Ток, вода, газ бензин, телефон и какво още?

Просто ще бъде изхвърлен от моята родна „кошара“ градена с неистов труд през годините. Ще ме направят клошар. А друг по послушен от мен с четвърта доза ще вземе не само сертификат, но и правото да глътне два коняка и да пие сгряващ чай през януари…

В.Софин