Две очи, две ръце…
Пътеката обрасла с
рядка трева едва се открояваше между скалите. Краката имаха свойството да я
напипват в тъмното. Пътеката се виеше безпощадно, нагоре. Стъпките ѝ отекваха
глухо.
Пътеката с начало, което почти не се виждаше свърши
внезапно.
Краката спряха полета си нагоре.
Учудени скалите се разтвориха. Върхът се усмихна наблизо. Толкова
близо, че очите изпълзяха самостоятелно на височината.
Стъпките отекнаха почти въодушевено.
Гладни краката захапаха върха.
Очите погледнаха към долината. Долу сияеше градът.
Светлините му вечеряха в нощта.
Спряха. Стъпките
нямаха глас. Изскърцаха едва чуто ставите на краката.
Някой приседна в
полумрака. Луната облещи единственото си око. Звездите ѝ правеха компания. Всяка
от тях снабдена само с по едно око.
Очите забелязаха
това. Не защото бяха две. Ръцете също; двата крака, стъпките, две…
Въпреки това, макар и чифт всички заедно, бяха самотни. Но
това не им пречеше да мечтаят; да желаят, да искат компания.
Поне още един чифт ръце решаваха проблема.
Да, но луната, звездите, пътеката? Единствения връх наоколо.
Те всички по своему бяха щастливи. Щастлив бе и вятърът, който хапеше лицето на
момчето, което имаше среща.
Надяваше се, че имено
на тоя връх ще се сдобие с още един чифт очи. Две очи, които щяха да ликвидират
самотата му. Две ръце, които да го прегърнат. Стъпки, отекващи в сърцето му…
Мечтаеше!
Устни нежни за целуване. Коса дълга проблясваща под зоркото око
на луната в сребро. Плеяда от звезди палещи очите на любовта.
Двама в едно. Събрани заедно. Мъж, жена и глас.
Гласът на любовта, който не звучи самотно.
А долу градът и светлините му все още вечеряха в нощта,
която се оказваше, прекалено дълга.
Всъщност, прекалено къса за една любов, която едва сега се
раждаше. На върха, който вече не бе самотен.
Две очи, две ръце
други срещнаха по две.
Едно лице, едно сърце
биещо в гърдите на момче
се спря в очите две
на момиче любещо с сърце!
В.Софин
18.08.2022год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар