Годежен пръстен за Вики. -последна част от "Любовен сблъсък"

 

                                                                   

   На летището в Рим никой не посрещна, Виктор. Во все пак успешно да взима такси и се разбира на английски с шофьора за адреса. Вече там на посоченото място слиза, вече подсигурил, мерки. С разкошен букет от червени рози, Виктор има идея. Не само за среща с Виктория, а за романтична разходка за двамата до Венеция.

Градът на Казанова и Марко Поло. Там, където се събират хора от пет континента.

  Звънът в къщата, прозвучава наистина, почти тържествено. С едната си ръка Виктор крие букета с розите зад гърба си, а с другата безпокои тишината вътре, в стаите, откъдето очаква на вратата да се появи, Виктория. Той звъни, а никой не отворя. Е ако не се смята съседът Антонио, който наднича с любопитство:

–        Кого търсите? – пита на италиански, той.

Виктор не разбира какво го питат, но смело отговаря:

–Виктория… Виктория търся!

–        А-а! Bene! „Белисима“, Виктория! Няма я. Излезе с Пиетро! Да го разходи с инвалидната количка!...

Виктор разбира само, че за момента Виктория я няма. Все пак той е готов да чака. Не случайно дядо му е правил това цели три години. Щом трябва и Виктор ще е търпелив. Няма да се откаже толкова лесно от любовта нахлула в сърцето му.

Най-после някъде след  час, Виктория идва заедно с Пиетро. Първоначално не може да познае младежа. Той също, трудно се ориентира. И двамата са с изпити лица, които говорят за денонощен труд. Умората е оставила отпечатък по лицата им.

Но розите в ръцете на Виктор говорят, недвусмислено. Те крещят за любов. И Виктория се сеща кой е този младеж чакащ пред вратата на апартамента, където тя е домашна помощница.

–        Ти, какво? -това са първите казани на български думи, които Виктор чува отново след времето прекарано в полет от Лондон.

–        Ами нищо! Просто се отбих тука за да те видя и поднеса букет с червени, рози… -езикът на Виктор се заплита.

–        И ти си бил целият този път от Шотландия само, за да ми дадеш просто ей така, букет с рози!?

–        А, не! Пристигнах тук в Рим, защото искам да видя Венеция, и ти ще ми помогнеш за това! -продължава Виктор да оплита езика си.

–        Нима! -чуди се Вики. –А моята работа на домашна помощница… Нея, забрави ли?

Виктор:

–        Ще ти платя двойно времето прекарано с мен!

Обидена Вики отговаря:

–        Не се продавам за пари, Викторе. Ако си дошъл да ме купуваш, просто си сбъркал адреса.

–А нима Вики, ти тук в дома на чужденеца Пиетро не продаваш времето си за пари? Все пак искам да знаеш… аз те обичам! Момиче! Обичам те!... Ти си тази, която искам и желая от мига, когато те зърнах… Нима сега просто ще ми откажеш?

Притеснена Просто търси нужните думи за отговор. И ги намира с въпрос:

–        Нима, Викторе?

–        Да! Хиляди пъти да, Виктория! Нима дядо ми и баба ми не са тръгнали от нищото. Без пари, но и двамата с любов, която не се среща всеки ден под слънцето. Такава любов, която има шанс и за нашето бъдеще…

Виктория гледа Виктор слисано, но и обидено донякъде. И отговаря:

–        Съжалявам, Викторе, но ми се струва, че нещо преиграваш…!

–        Не ме интересува, каква роля играя. Просто няма да тръгна за Венеция без, теб!  Ето на, сядам тук пред вратата и няма да мръдна докато не вземеш, решението си!

–        Ти какво, Викторе? Да не си превъртял?

–        Превъртял, да! Но от любов, Вики!

Пиетро, който става свидетел на всичко това се чуди. Но му става ясно, че тук няма как да де мирише на любов. Розите в ръката на младежа, казали всичко. Те имат свойство не само да миришат приятно, но и да говорят истината без думи. Затова усмихнат се обръща с думите си към, Виктория:

–        Върви си, „белисима“ Виктория! Не чакай! Времето бяга, бързо….

Сконфузена Виктория решава да си тръгне. По петите я следва Виктор като кученце, което не знае да скимти ли още или да започне с лай да каже нещо.

Първа се обажда, Вики:

–        И сега, какво?

Виктор, който чакал именно тоя момент отговаря:

–        Венеция! Просто искам да ми дадеш възможност да ти покажа градът на дожите…

–        Какво пък! Да вървим! Ще дойда с теб Викторе, но внимавай… Това не означава, нищо! Разбра ли ме достатъчно добре?

–        Да, разбира се. Просто Венеция и после всеки по своя път -мърмори Виктор почти просълзен от решението на Вики да го придружи.

Венеция! Красив италиански град, където се сбъдват мечтите… Виктор и Виктория се разхождат по площад Сан Марко. Посещават палата на дожите. Удивляват се на Венецианското стъкло представено като изкуство с различни форми и идеи. Дори гледат към многобройните гълъби накацали по уличните лампи. Съвсем тесните улички на Венеция ги очароват. Каналите с гондолите минаващи по тях, и малките красиви мостчета свързващи, улиците…

–        Осемдесет евро! И романтичната разходка е ваша! – заяви им гондолиер, който вижда какви погледи си хвърлят двамата млади водещи се за ръце.

Не се двоумят дълго, Вики  и Виктор. Все пак всеки ден у нас в България казват, не е Великден, а тук на това място звучи, всеки ден човек не е във Венеция, нали…

Още докато се качват в гондолата, Виктор изважда от джоба си годежен пръстен купен специално за случая от Шотландия и подвива коляно пред Вики. Тя ахна в изненада. Толкова объркана никога не се беше чувствала. От своя страна и тя подви крак и именно тогава се случи:

–        Ще приемеш ли този пръстен дарен от мен с любов, Вики? – изрече влюбения младеж думи, които още от рано си бе приготвил да каже.

Последва ясен въпрос от страна на момичето, което се направи на ударено:

–        Защо е този пръстен, Викторе?

–        Прощавай, Вики! Объркан съм и не зная какво става с езика ми… Моля те именно в тая секунда, минута… Ще се ожениш ли за мен?

Гондолиерът наблюдаваше безучастно сцената. Двама влюбени решили да правят романтика именно в неговата гондола. Неща, на които редовно ставал, свидетел.

Но отстрани видели сцената, туристи започват ентусиазирано да ръкопляскат. Някои от аплодисментите били талкова настоятелни, че отговорът на момичето не закъснява:

–        Да, Викторе… Още като те видях на летището, нещо в мен сякаш се счупи… Ще се омъжа за теб, само ако ми обещаеш…

На това място, Виктор не издържа и прекъсва, Вики:

–        Обещавам ти, цялата си любов, всяка секунда, минута, час, ден, месеци и години….

–        Това е достатъчно -отговаря Вики и приема щастливо усмихната годежния пръстен на ръката си под аплодисментите на многобройните зрители, туристи присъстващи на станалата магия.

Изглежда гондолиерът приема това „Да“, за знак, защото оттласва гондолата от мястото ѝ.

И както става само в приказките, но понякога и животът е приказка,нещата имат свойство да се сбъдват.

Двама млади, влюбени един в друг младежи без доходи, но с голяма любов помежду им.

Двама в бедност, но богати… Богати на любов.

–        Щом дядо ми е тръгнал от нулата и е успял в живота, ще успеем и ние, Вики… -прошепна няколко думи на девойката до него, Виктор при качване в самолета за София .

Ако не е истинска любовта с пари, нагарча. Но, когато е тогава, сладни като зрял плод.

Двамата млади се прибират в София. На летището с изненада разбраха, че ги чакат запозналите се вече сватове. Бащата на Виктор и майката на Вики!

Ако не е истина, не е и лъжа! Животът без любов е ад! А адът е любов, когато са заедно двама в него!

Край

В.Софин  28.08.2022год.